автор: hristam

Когато тя се роди, не заплака, както плачат всички други новородени, но големите заплакаха. Имаше нещо в гласа й. Напомняше песен, но макар все още не беше истинска песен, като най-истинската песен трогваше.
И тъй като сърцето й, още тогава беше безкрайно отворено, а сетивата й изострени, тя усети, че не бива да разпуска гласа си, за да не кара хората около себе си да се чувстват така. Растеше и мълчеше. Мислеха я за няма. Тя наистина не се научи да говори, но гласа си заключваше зад тежката метална врата на волята си, не по-малко силна от нотите в гласа й. Родителите й малко се срамуваха с нея, много не я обичаха. Искаха здраво и нормално момиче. Децата не искаха да играят с нея. Растеше самотна и тишината напомняше песен, песен на която искаше да преглася, ала не смееше. На седмата си година, намери свое място в гората. Толкова тихо и закътано, че никой нямаше да я чуе. Там запяваше. Не с човешки думи, а с думите на дърветата и тревичките, с думите на формата, които рисуваха извивките на гласа й. Птиците я чуваха и не разбираха, що за странна и божествена птица пее. Бояха се от нея също както и хората, но докато хората я подценяваха, птиците изпитваха страхопочитание. Вълците бягаха далече, не смееха да я доближат и мечки. И дори глухите змии чувстваха магията на гласа й. Връщаше се преди да се смрачи и до следващата вечер, мълчеше ли, мълчеше. Броеше часовете, чакаше да стане време в което никой нямаше да забележи отсъствието й. Тогава когато баща й е на ритуалната си чашка, а майка й е твърде заета с малкото й братче на което отделяха цялото внимание и родителска обич. Тъй растеше и веднъж все пак я чуха. Деца които я познаваха и не повярваха ни на очите си, ни на ушите си. Това не беше ли онова момиче? Тихото. То, но какъв е този глас. Затичаха към къщи, разказаха задъхано. Мълвата скоро обиколи махалата и тъй тайната на момичето беше разкрита, а защо е криела, че има глас, дори да умееше да говори, като хората, не би съумяла да обясни. Склониха я да пее. И тя страхливо запя, първо нещо весело. Заскачаха хората, заръкопляскаха. Усмивки озариха лицата им, пламнаха очите им. Скачаха и танцуваха. Кръгове хоро занизаха. Лоша беше реколтата тази година, посърнали бяха. Тъжни много тъжни изглеждаха, а тъй бързо се промениха когато чуха гласа й. И тогава тя съжали, че толкова дълго е крила дарбата си. Усети, че я изпълва обич към всичките тези хора. Усъвършенстваше гласа си. Разбра, че с песен може да лекува. Натрапчиви главоболия гонеше, безсъние, проблеми със стомаха. Дори лудата вещица, една стара жена от покрайнините, която не беше истинска вещица, но наистина беше луда, започна да идва чуе ли песента и да се радва както всички останали. Минаваха годините. Разбира се, това беше най-желаното момиче на длъж и шир, и всеки чул славата си идваше да я чуе. Отдалече идваха хора, малкото селище забогатяваше и растеше. Животът коренно се промени, а все още повече и повече идваха. И мислеше си, че ще се събере цял свят и цял свят ще успее с гласа си да зарадва, и с тази мисъл живееше, докато една сутрин не се усети безсилна да направи повече от това което правеше. Поклонниците бяха толкова много, хиляди навярно, че до последните гласа й не стигаше. От дни имаше хора които чакаха да я чуят и нямаше да си тръгнат преди да са я чули. Започна да става страшно. Селището беше обградено. Всеки миг можеше да се стигне до безредици, а и някой в тълпата можеше да умре. Да бъде прегазен или епидемия да пламне. Уплаши се, а после се просълзи:
„Защо се плаша от тези хора които толкова ме обичат.”
Изпълни я обич, но преди да се излее гласа навън, тревожното чувство в гърдите й и заговори като истинска фея, само дето нямаше тяло:
„Ти ще направиш вълшебството си, но ако продължиш, дълго да пееш, ще се случи нещо лошо с теб.”
„Какво?”-попита тя, тревожното си чувство, а то й отвърна:

„Ти излизаш извън природните закономерности и природата за да задържи равновесието си, ще те превърне в птици.”
„В птици ли?”
„ Не е според природните закони обикновен човек да прави такава магия с гласа си. Ако искаш да запазиш силата й, ще изгубиш човешкият си облик.”
Замислило се момичето какво щяло да изгуби, ако не е повече това, което е.
Толкова хора я обожавали, но никой не я обичал с любовта на влюбения, получавала поклони, но една истинска целувка от любим човек не била изпитала.
„ Толкова много обич има в мен, а така бих искала да я споделя с един – единствен човек, който е готов да разтвори сърцето си за мен – доверила се тя на тревогата си – Ако има такъв човек, никога не бих искала да се превърна в птици, та дори и завинаги да онемея.”
„ Толкова много обич има в теб – залюлял я шепотът – че ако я дариш само на един, той няма да е в състояние да я понесе цялата. Това може да го убие.”
„ О, това би било ужасно! – разстроило се момичето – Никого не искам да наранявам! „
„ Но той ще изпита най – красивата любов, която изобщо някой смъртен е изпитвал. И макар това да бъде само за ден, до залез двамата ще бъдете благословени с най – истинското и прекрасно преживяване – споделената любов в нейния най – чист и съвършен образ.”
До залез, помислило си момичето, но това е цял океан от време за двама, които се обичат. Наистина, нямала никога досега подобна връзка, но сърцето й подсказвало, а то вече знаело много от тайните на любовта.
„ А какво ще стане след залез слънце?”
„ Ако ти се превърнеш навреме в птици, преди залез слънце, той ще те носи винаги в сърцето си. В него ще остане част от твоето вълшебство, душата му ще пее, и ще бъде способен да дарява утеха и радост, каквито и ти даряваш.”
„ Но...нали мен няма да ме има?” – плахо попитало момичето.
„ Ти ще станеш част от птиците, и с тях ще си отиде спомена за него. Но ще остане вълшебният ти глас, който ще прави хората щастливи и влюбени, всяка малка птичка ще носи от това вълшебство.”
Момичето се усмихна. Представи си цялото това море от птици, не, всъщност не от птици, а от любов. Видя усмихнати и щастливи лица, видя докоснати от чиста човешка радост сърца. И усети топлият им развълнуван ритъм, и това беше също толкова вълшебно за нея, колкото вълшебството на нейният глас беше за тях.
И тя пожела този ден, един – единствен, на истинска споделена любов. И за първи път се наслади на новите усещания на любовта с един истински влюбен в нея млад мъж. Беше толкова вълнуващо, толкова преливаше от чувства цялата, че се изплаши да не го нарани с огромната си любов, нали феята я беше предупредила. Но той й отвърна също с толкова нежност и красиви изживявания, че скоро тя забрави страховете си, и се отдаде само на прекрасното усещане да обичаш и да си обичан. И не усети как слънцето полека се плъзва зад далечния връх, а последните му лъчи едва целуват върховете на боровете.
Но тогава усети болката. Сякаш хиляди ножове разкъсваха тялото й, режеха, кълцаха, насичаха, изтръгваха я от самата нея. Останала без дъх, дори не можеше да изкрещи, а когато все пак накрая успя, не беше крясък , а най – красивата птича песен, която някога е звучала. А всъщност, преди да се разсипе в пъстро птиче ято, тя искаше за последен път да му каже че го обича.