Колко е тъжно морето!
Напразно протяга
белите си ръце – вълни,
към самотния бряг.
Облякло го слънцето
в пурпурнозлатна премяна
с нежност поглежда то
гордия бряг…
Няма я на лицето
чудната морска усмивка,
толкова е близо то –
и толкова далече, от брега…
О как плаче морето –
разлива широко вълни
брега да прегърне то,
но само пяна остава от
морски сълзи…
* * *
А брегът – златокосият,
той си има любима –
зелената нежна трева,
в пясъчните си обятия я има!
В топла прегръдка
здраво я притиска,
а тя му шепне,
без дъх останала
и на пясъчното му рамо
се отпуска…