автор: traveller

Давах ви злато...с душите да пиете
после оставаше сол по салфетката
тези звезди...тези златни,загиващи
тези дето в душите ви молеха,
трепкаха
търсех ги там, аз ви молех за Бога
да оставите тези парчета повехнали
да оставите златото там да гори
да е ваша таз чаша, да е ваша
и сметката
Вие нямахте сили, и от златното минало
все прозрачни сълзи по тезгяха останаха
то не пари така...то дори не боли
то е вехтото някога, край очите останало
и оставам така
Вече нямам очи
по очите ви слепи с надежда да гледам
колко много боли и как малко тежи
щом сме скрили от златото и забравили прежното
щом кръвта ни кръжи и се блъска в неясното
и умът не боли, там под него е бясното

дето буди го нощем с въпроси несбъднати
ти ли беше и снощи? Ти не беше ли в тъмното
дето пали свещта, дето малко се гръмна?
Не, не бях аз това, отговаря нечутото
бяха просто деца, прогорили статуквото
Бяха корени някакви, устремени нагоре
бяха просто стъбла с непокълнали корени