ГЛАВА 5: Крилатата сила "любов"
Селището се е разрастнало, а племето добрува. През повечето време хората вече са сити. Не студуват. Овладели са огъня, научили са се да предат и тъкат, да се обличат топло. Стадата им блеят по склоновете наоколо и радват погледите.
Мирът сполучи. Мирът отдавна е факт, но хората помнят колко трудно успяха да го постигнат.
Времената тогава бяха необикновени. Макар след дълги спорове и сръдни, Белият човек успя да се наложи и различните не трябваше вече да напускат. Да е така приеха, но племето заживя в постоянен страх за бъдещето си. Никой никога не беше позволявал оцеляването да бъде застрашено, но положението и без друго излезе от контрол и каквото ги очакваше просто щеше да се случи.
Драконите станаха постоянна тема за разговори. Никой не беше ги виждал, но се държаха така, сякаш винаги са ги познавали.
Преди време, въпреки че не се налагаше да напускат, мнозина се считаха длъжни да са юнаците, които да донесат на своите дара на драконовската сила, за да потръгне иначе животът човешки... И тръгваха. Доброволно. Без да таят надежда за успех, но тласкани неудържимо поне да опитат. Просто бяха хора. Ужасно се страхуваха. Описанието на драконите ги показваше като всемогъщи великани, пред които човекът е като буболечка. На какво разчитаха? Трудно е да се каже. Никой още не беше открил смисъла на живота, а той продължаваше и вземаше своите жертви. Но и създаваше герои. Тръгващите оплакваха като за умряло – та те се отправяха на сигурна смърт! Дали животът им беше омръзнал или друга беше причината, това даже не е от значение, защото каквото вече се случваше, не можеше да бъде възпряно. Последиците не закъсняха. Никой от своите не се завърна, но драконите откриха поселището и набезите им ставаха все по-чести. Отначало просто всяваха ужас, защото дори само вида им беше хипнотично страховит. Отрезнели от заплахата, здравомислещите поискаха да се прекрати практиката хората да търсят драконите и за известно време бяха послушани. За зла участ обаче, природата не ги подкрепи, но им изпрати дългогодишна суша, а в добавка като че ли и това не стигаше, мор от насекоми разнасящи зараза. Тогава по-смелите не издържаха и практиката да се търси спасение в драконовата сила от самосебе си се поднови. Този път драконите се върнаха, но не за да сплашват, а за да отвличат. Разчу се, че се хранели с отвличаните, а хората потънаха в скръб и отчаяние. Поселището се запусна. Малцина още продължаваха да си гледат работата както подобава. Враждата между хората влезе в живота им и трайно се настани в него. Никой никого не зачиташе. Дори и старейшините не можеха да върнат реда. Всички чувстваха, че краят е близо и по-скоро се готвеха да го приемат, отколкото да намират сили за да се съпротивляват.
Тогава напред излезе Благовеста. Тя беше чудна девойка. Въпреки непосилния труд оставаше жизнена и свежа. Хората го отдаваха на потеклото й. Беше от коляното на белия човек.
Когато дните му се кратиха, той им остави завета – винаги и на всяка цена да остават заедно. Заедно да оживеят или заедно да умрат, но да не се разделят. Ако имаха шанс да оцелеят, той беше в единството им. Беловласият нищо не им обеща, не им раздаде празни надежди, не скри от тях тревогата си, че ги напуска в най-трудния им час, но ги благослови като им рече, че душата му винаги ще е с тях, за да ги напътства. Склопи очи и издъха. А белите му коси сякаш още продължаваха да живеят чрез своята сияйност. Докато той беше жив, надеждата ги крепеше, но сега куражът ги напусна. Почувстваха се уязвими както никога до сега. Дори приподните стихии им бяха по-привични от тази самотност, която извираше не откъм природата, а незнайно откъде. За тази суша в душите нямаше жива вода. А имаха нужда поне от утеха. Затова отрязаха сребърните коси на човека, вързаха ги на сноп и ги поставиха на тоягата му, която побиха в центъра на селището. Мястото обявиха за свещено и там се събираха вече старейшините. За да обсъждат. Никой, който се позовеше на белите коси в желанието си да бъде изслушан, не получаваше отказ, но от това предимство никой не се възползваше без наистина сериозна причина. Белита коси на тоягата закрепиха завета и хората повярваха, че имат бъдеще. Едно бъдеще, което оставаше да ги тревожи поради неизвестността на изхода от това до какво ще доведе конфликтът между дракони и хора.
И ето я сега Благовеста, момичето, което никога не забрави коя е, но и никога не понечи да се облагодетелства от това. Тя поиска да бъде изслушана като за пръв път се позова на косите. Събраха се старейшините, за да я слушат. И не повярваха на ушите си! Но повярваха й душите им. В това момиче имаше храброст, на която и най-дръзновения юнак би завидял, но не от храброст тя поиска да я пратят при драконите. Макар да е толкова млада, прадядо й би се гордял с нея. Отвън толкова крехка и беззащитна, отвътре беше огън момиче, а мъдрите просто й се поклониха, защото пред нея се почувстваха хлапаци и не я спряха, но и да й дават одобрението си не посмяха. Тя ги превъзхождаше по начин необясним и когато тя беше дадена, това нейно превъзходство се превърна в печат на сключения мир, който не само старейшините, но всички дори не помисляха да нарушат. Вече не се налагаше никого да придумват да си кротува, но вместо това дори най-непокорните с нови сили и всеотдайно се заеха с делата си. Не можеха да не успеят! Не и след като толкова скъпо бяха платили за подновения си шанс! А драконите за втори път се оттеглиха и сякаш в дън земята потънаха. Повече никой не можеше да рече, че е видял дракон. За драконите продължи да се пее само в песните им. Постепенно си отидоха от света и тези, които като очевидци можеха да разкажат за драконите.
Саможертвата на Благовеста сполучи не само за оцеляването на племето, но роди нов смисъл от това да си жив, за да живееш. Вместо да питат за смисъла на живота, сега хората го живееха, но тепърва им предстоеше да научат, че вместо драконовата сила са сполучили да открият своята.
Дотогава обаче има още много време, а сега селището се е разрастнало и добрува. Болката, която почти изчезна отвън, породи се в душите, но не за да убива, а за да вълнува. Наричат я любов и песни пеят за нея. Борбата сама отстъпи, защото любовта я превръща в свобода. Хората както винаги продължават усилието си за оцеляване, но сега то не им тежи, защото любовта му придава друг смисъл и значение.
Белият човек беше успял!
Той спечели битката с Непознаваемото, защото Благовеста венчаха за смъртта като я дадоха в драконовата земя. Не бяха я забравили, но от свян почти не я споменаваха. Просто я носеха в сърцата си. И продължаваха напред. Чувстваха се окрилени.
(следва)