автор: apostolicia

Сериали не гледам! От първия, който пуснаха по нашата телевизия. Е, това беше едно време, аз бях на двайсетина години и реалният живот много повече ми харесваше. Гледах два епизода само.
В първия качиха една бременна невеста в един самолет да ходи в болницата да ражда. Доста беше навремила, сиромашката. Как викаше само – тръпки да те побият! После случайно попаднах на 10 или 15 серия. И какво да видя! Тая още вряка в самолета! Викам си: На тия или им е много далече болницата, или тази си кряка ей-така профилактично, от шубе, 15 дена преди термина. Абе – въобще!
То не че в екшъните има кой знае каква логика. Като им гледам колите – само да им чукнеш мигача и гърмят. Как смеят да се возят в тия опасни автомобили, направо не знам. И кой им позволява да ги произвеждат такива кекави – чудно ми е чудо! Или пък гледаш го - кара пикап от втората световна, очукан като германска каска, а в къщата му се е вихрил самият Арт Деко. Само където артистите си ги бива! Шон Конъри – ах! Ал Пачино в “Кръстника”, където казва:”Обиждаш интелекта ми, Карло!”, а очите му светят така красиво стъклено – ах! Ами Анди Гарсия – лелей! Харесвам и Робърт Де Ниро, ама само като актьор, за мъж ми идва малко ехиден – като погледне така – ей така, все едно всичко знае, наднича и зад кожата ти и те кара да се почувстваш адски гола – пък не ми е някак комфортно. Не си падам. Обожавам и Дъстин Хофман, ама не мога да не си призная, че той няма никакъв овлажняващ ефект. За разлика от Хю Грант – леле, майчице. Само да ми падне!
Точно за това предпочитам ония филми, на които пише “създадено по действителен случай” или пък комедиите и приказките. И мразя да ми екранизират някоя супер-книга като “Самоличността на Борн” – пълен провал. Или пък “Птиците умират сами” – нищо общо с оригинала.
Спомням си, когато четох книгата, още не бях гледала филма, бях още много млада, да не кажа направо малка. Така се ядосвах на тая Меги. Ма как може, моля ви се, тя да си седи там, в Австралия и да си страда, а оня непрокопсаник Ралф да си вее расото в Рим. Изобщо не го проумявах! Представях си, че съм Меги. Обаче щом Ралф заминава за Ватикана, аз хващам следващия влак – оф, к`ви ги говоря – самолет ли там, кораб ли – к`вото трябва - и право при него. И се виждах седнала на ръба на някакво шадраванче от мрамор. Той - Ралф, де – върви по алеята, зачетен в молитвеника си. Изведнъж вдига поглед, съзира ме, виждам му се толкова прекрасна, чак сега разбира колко скъпа съм му, колко съм му липсвала, какво всъщност означавам за него. Тръгва към мен с разперени ръце, забързва се, затичва се… спъва се в расото си и цоп – право във фонтанчето.
Пада му се! Да отхвърли жена като Меги! Само Ричард Чембърлейн е способен на такава дивотия!
Според моичкият, не мисля за секс само когато тичам по горящ въжен мост над дълбока камениста пропаст и ме гони огромно бясно куче.
Това май никога не ми се е случвало! Да ме гони бясно куче!?! Бясно куче не съм виждала през целия си живот, камо ли да ме подгони. Освен това аз се разбирам с животните, понеже ги обичам. А те усещат кой ги обича. Защо тогава да ме гони? Пък и да виждате наоколо дълбока камениста пропаст, над която да върже някой въжен мост, дето да пламне ненадейно? Такова съоръжение няма в целия регион.
Само да не си помисли някой, че съм почнала с “Монолозите на вагината”. Тоя спектакъл го бойкотирах, нищо, че беше толкова нашумял. Изобщо отказах да го гледам. Първо ме подразни липсата на финес в заглавието – ачик напъни за оригиналност! После си казах, абе к`во толкова може да ти каже една вагина? От опит знам, че на какъвто и микрофон да я сложиш, издава един-едничък звук – нджвонкц, нджвонкц. Нещо такова, в зависимост от ритъма. И представете си – час, час и половина – нджвонкц, нджвонкц, нджвонкц. Пълна скука!
Точно такива като тая, дето е написала пиесата, ни натресоха еманципацията и феминизма. А после се скриха зад вагините си и - `айде назад към природата. Назад към природата, ама откак мъжете се отучиха от сума полезни навици.
А сега “Монолози на вагината”!
Ма що се криеш, ма? Това заглавие не си го изтипосала щото искаш да останеш анонимна, зер! Е, хубаво, сигурна си имала да кажеш нещо! Ама ако жените са искали да го кажат това нещо, да се намерили начин толкова хилядолетия да го споделят. А пък мъжете, ако им е стискало да го чуят, поне да се бяха заслушали к`во им се говори. Така че на кого пробутваш тая вагина, холан?!
И хич не ми минавай с оня номер, че си жертва на греховния си натюрел, като в розовите романи. Аз нали също съм някаква жена. На кого ги пробутваш тия? Отлично знам от къде минава греха при нас – жените. И – вервай ми – не е през вагината!
Ти к`во си мислиш? Ако се броеше за грях когато е само в главата… лелей – ще горя в Ада, без право на замяна! Боже, к`ви неща ми минават през главата!