автор: vale

Влизам в храма-тишина.
Аз говоря.
Той мълчи.разпънат между толкова мечти
и премълчавани пристрастия.
Аз казвам му,
че унизен от чуждите амбиции се лутам.
Усмихва се и според мен,
посочва своята Гологота.
Тежи ми вече възраста
и всичките вражди накрая!
Поглеждам го
Аз казвам му,
че унизен от чуждите амбиции се лутам.
Усмихва се и според мен,
посочва своята Гологота.
Тежи ми вече възраста
и всичките вражди накрая!
Поглеждам Го
и със очи налучквам,
че е вече краят ,
на уморителните ми войни,
че ще потъна някъде
със себе си.
Ще се отворят сетивата ми
за есения полъх над морето.
Ще крача между лодките провечер.
Ще се целуват те
с вълните на потъмняващата бездна.
Със светулките ще се прегръщат духовете им...

Но как да не повярват в лудостта ми тази вечер,
когато стегнат между вчерашните грижи,
за утре аз не искам и да мисля.....
Аз му говоря, той мълчи.
Между изписаните вежди
се вижда премълчаното страдание.
Обърках се по пътя към чистилището.
Лицето ми потъна във калта
на дребноте сплетни
и се обърна очернено.
Видях и сянка на човек
или по-скора на това,което е останало от него,
защото с времето душата му
бе отлетяла ,
в сремежа си да се спаси от битието.
Висим на кръста си
все повече приличащи на плесен.
Без дъх.
Без плът.
Едзинствено
с амбиция за оцеляване!
Но как?
Той не ми казва!
Аз вече и вече питам.