автор: lightgreen

Снегът изчезваше и се превръщаше в мрачна киша, предричаща края на поредния пропилян ден. Страех се да не мисля за Адам. Лене ме чакаше някъде там – не знаех къде точно, но ме чакаше. Имаше само двамина, които успяваха да убият тягостното усещане у мен. за нещастие от двамата, само единия ме чакаше.
Беше в парка. Седеше до някакво фонтанче, пълно с абсурдна комбинация от лед и сняг. Хранеше гълъбите в краката си.
-Здрасти, Макс, - каза без да се обръща. – Липсваше ми.
Птиците продължаваха да щъкат около нея, но се доближих опасно близо и те се разхвърчаха.
-Горките, - каза тихо. – Недоверчиви са, защото си различен.
-И аз бих бил на тяхно място. Все пак не знаят чия вечеря ще станат.
Лене ме погледна с лека тъга:
-Не бъди циник, Макс. Вярвай в... хмм... как го беше казал поета? „ В доброто и в човека, в романтиката, в празните копнежи”
-Искаш от мен невъзможното. Не знаеш от кога не съм виждал добро от хората.
Лене се усмихна тихо.
-Познаваш достатъчно добри хора. Как така не го виждаш? Та то е около теб.
Разговорът започваше да звучи нелепо невинно. Опитах се да преброя това „достатъчно”. Стигаха ми пръстите на едната ръка.
-Познавам двама, най-много трима. Лене....
Тя надигна едната си вежда.
-Че те не са ли достатъчно.
-Зависи какво имаш предвид под дoбро... Адам...
-Адам е човек, в когото ти виждаш нещо. И сам прекрасно знаеш какво е. О, относно книгите той ще бъде отвратително порочен, той лъже, мрази родителите си, краде, той е ужасен. И все пак ти го харесваш повече от половината свят. Той е Адам и ти знаеш, че такъв e и нямаш нищо против.
-Адам цени хората по онова, което са. Не е това. Говоря ти за онези, които са се отнесли непредубедено към мен.
-Тогва защо използваш „добри”?
-Понякога ми се ще целия свят да ме харесваше.
-Знаеш, че не е възможно.
-Да.
Седнахме на една пейка.
-Написах ти нещо. – обяви Лене. – Но няма да го прочетеш!
-Тогава защо ми го казваш?
-Защото искам да знаеш, че вярвам в теб и ще го правя, дори когато ти сам не вярваш вече в себе си.
-О.
Въздъхнах.
-Лене, аз никога не съм вярвал в себе си. Жалко е....
Лене се загледа мечтателно в една минаваща жена с рижи къдрици, докато другата не отмина и после попита:
-Кое е жалкото?
-Аз съм жалък. Мечти, илюзии, фантазии, а после ги изгаряш без да си сбъднал нещо, без дори да си показал, че те е имало.
-Зимата може да убие почти толкова лесно, колкото самотата, нали?
-Позна.
Тя хвана ръката ми, стисна я, погледан ме в очите и рече:
-Тогава, моля те, не мисли за това.
Затоврих очи. Лене ме прегърна – поредното импулсивно действие.
-Ще се оправиш, обещавам.