автор: vale

Защо ли да оставам тук не знам,
след тази тъжна и дъждовна есен?
Блести във тъмното роса,
очите и напомнят песен.
И се изнизва вятърът сърдит,
през процепа на къщите отсреща.
Самотен вик,
търкулната сълза.
Ноември босоноги ни посреща.
В дантелената пустота на тротоара.
плетат старици късчета надежда.
А илюзорната ни свобода,
се вплита в тънката им прежда.
В едно навързано конче,
неразгаданото ни тайнство се подрежда.
Едно мънисто с медено гласче,
нашепва ми,
че всичко е надежда.
Побягнал през глава,
денят ме среща,сърдит на своето начало.
и болките на цялата земя,
пронизват старото ми тяло.
Объркан словоред нощта реди си
и всичко е с ужасна алегория.
Отляво аз,до мене ти си-
портрет!
И това ли е теория?
А всъщност всеки се влече,
намъкнал старите си дрехи.
Със тъничкото си конче
душите си как да закърпим?
Храна за гладните за клюки на деня.
Отчайващо или божественно начало?
Отронва се росата във нощта.
Мечтата ни е отлетяла,
към оня хребет на който там седяхме с тебе отначало!
Хвърчилото на вчността живее там,
но е оръфано горкото цялото!