автор: katbalu

То всяка сутрин палваше очички,
с надеждата за приказни неща.
Не знаеше че Господ го е сложил
в графата - "непотребно за света"

То знаеше, че всеки има мама
дори и котетата в двора на дома.
Самотно свито нощем под юргана
се питаше - къде се бави тя?

И, постепенно гаснеха сълзите
угасваха за приказки мечти.
И, през оградата, далечни за звездите
пресъхваха две чакащи очи.

Порасна! С поглед сив като стомана.
И с този поглед тръгна през света.
Издири я- доволно остаряла
погълната в семейство и деца

Издири я - очите и намери.
прониза ги със своите очи.
А, тя уби последното у него
отвръщайки му:
" Грешка
беше
ти?"