Двамата седяха като виновни ученици пред строг даскал, единият съвсем слаб и дълъг, ребрата му се брояха през изтърканата фанела, а другия толкова блед почти прозрачен. Министърът беше се изпружил върху кожения диван в „Спартак” и с огромно удоволствие слушаше мрънкането на двамата братя.
Братя не по кръв и семейство, братя по съдба и поръчение:
- Разбира се, няма да го повторим, поднасяме извинение, че точно в този важен момент, когато целия европейски съюз ни следи под лупа, допуснахме такава издънка – редеше единия.
- Ние никога до сега не сме допускали някой да хване наша пратка или по какъвто и да е начин да свърже нещо такова с нас. Все пак нали трябва да сме порядъчни бизнесмени, нали на нас се разчита да създадем бизнес елит, който да развие икономиката като в Европа – допълваше другия.
Министър Друмен Фърков гледаше замислено в една точка, интелигентното му чело беше леко сбръчкано, а добрите му очи издаваха пълна съпричастност и разбиране. Той искренно вярваше на момчетата, беше сигурен в тяхната лоялност, но все пак огранизацията изискваше от него да контролира потоците.
- Момчета, разчитам на Вас, сигурен съм, че няма да ме подведете, но все пак дерзайте, дерзайте момчета... – въздъхна тежко и се загледа в друга точка, а може би в късата пола на момичето зад бара – ето сега, за да Ви докажа, че Ви вярвам ще взема един Ваш човек при мен. Този как се казваше, там от Кюстендилския БОП, напоследък безделничи, ще го взема при мен в министерството, а Вие си имате други там, ако нямате направете си, заместникът му ли, колега ли, не знам... но той да дойде при мен в София зам. началник на службата, защото ми трябват хора, наши хора, а те там много техни доведоха и наслагаха.
Министърът пак въздъхна тежко и смени точката на взиране, но продължи със същия приятелски тембър:
- Тръгвайте сега, ама да се разбере, че и ние сме на линия, че не сме се дали, на Вас разчитаме и аз и премиера, няма лесно да се дадем, а на него след 3 години му изтича мандата и тогава кой ще е номер едно, а? Кой ще стане тогава президент, а?
Руменина изби по бузите на момците, дали от добрите думи или защото човекът ги беше насърчил, един вид беше ги взел под свое крило. Те взеха довиждане, както подобава и поуспокоени тръгнаха към Дупница.
- Господин Президент за тази работа имаме едно нашо момче, аз го предлагам втори път, ама без Вас не може да мине. Министера го е страх, че ще имаме хора във всички направления и ще е пълен контрола, ама ние ако не го направим те ще го направят и тогава...
- Ти сигурен ли си в човека, дали може да се разчита на него, дали е 100%,
да не стане като с онзи шефа му, уж наш, а пък после и той не знае на къде да отиде или онзи дето като види фуста и всичко друго забравя. Трабва да сме убедени, че това ще е наш човек, защото сега ще е лесно и евтино, но после ако пак трябва да се инвестира...Генерале, а там за лова във Вашия Балкан наред ли е всичко, всичко организирано ли е, там ли ще са хората?
- Няма проблем, там е ясно, всички са на линия, знаят, че трябва да поговорим защото се промениха, промениха се нещата и ние трябва да сме в ритъм, за сега сме 1-2 крачки напред, но става все по-трудно и те ни настигат.
- Добре. И спокойно все още сме номер едно, нали видя и с руската мечка всичко е наред, така ще е и тук. Отивай сега.
Стаята беше изпълнена с полумрак. Само от камината излитаха огнени отблясъци. Очите бавно привикват към недостига на светлина и започват да различават контурите на предметите. Върху огромния тежък диван лежеше възрастен мъж, не спеше, не дремеше, само гледаше съсредоточено и замислено. Измина дълго време преди той да смени позата или посоката на погледа, още толкова време мина след като леко поседна на дивана. Бавно се изправи, приглади с ръка буйната гъста бяла коса, запъти се към ъгъла на огромната стая, развявайки след себе си огромния копринен халат, стигна до малка дървена масичка покрита с орнаменти от опитен майстор резбар, вдигна слушалката на телефонния апарат намиращ се върху нея, набра някакъв номер и зачака отговор.
- Слушам
- Здравей младежо, аз съм – направи дълга пауза, но другият мълчеше и слушаше с нетърпение – дълго мислих как да постъпим, но накрая реших, че няма значение, нали и двамата са наши момчета.
В слушалката се чу въздишка с която изчезна всичкото напрежение
- Да правят каквото щат, да се оправят както намерят за добре, но да не забравят, че все пак това са хора, нашите хора - другари, родители, приятели, роднини..., не може безкрайно да се подиграваме със всички.
- Разбрах, ще направя каквото е необходимо.
13.04.2008г.