автор: vale

Е,Дон Кихоте, обърни се алебардата.
Не там са вятърните мелници.
Сражавахме се толкова със тебе,
колко пъти ставахме за смях на трезвите.
Земята е отрупана със камъни
и тези камъни са най-разумните.
Край тях минават болките, обидите,
приятелите ни край тях посядът,
понякога завинаги.
А ние с тебе носим всичко във сърцето си -
разпънати от чуждите пристрастия.
Напук на всички се сражавахме със мелници
и в дрипи обличахме душите си
като за бал - но на отречените.
Ръждясаха ни рицарските ризници,
макар все още да мечтаем и сме същите.
И с Росинант, препускайки през огъня,
докато ни стопят измислиците,
малките, големите,
спасяваме света,
а той е кошница, от която са изхвърлени късметите.
Е, нищо, всичко е видение -
и сълзите, и клетвите, и присмехът.
Но болките в недосънуваните сънища
доказват, че все още сме сред живите.