автор: hristam

Аз и Тия сме приятелки от училище, но понякога имам чувството, че се познаваме от както сме се родили. А може би и преди това.
Още когато я зърнах, останах очарована, защото ми заприлича на фея. Спомням си, че точно по това време четях „ Пинокио „ и много бях впечатлена от Синята фея. Е, Тия много добре се вписваше в нейния образ, само дето беше много руса. Но очите й бяха като тези на феята в книжката – огромни, виолетовосини.
Казват, че противоположностите се привличат, и с нас наистина стана така. Колкото аз съм буйна, припряна и шумна, толкова тя е спокойна и разумна. Понякога се шегуваме с това, че аз съм хаоса, а тя е реда. Майка ми често ми я дава за пример, особено като види безпорядъка в стаята ми. Аз й обяснявам, че това е творчески безпорядък, присъщ на гениите, но тя не иска и да чуе и редовно ме тормози с това чистене и подреждане.
А с Тия нещата стоят съвсем различно. Тя живее сама с майка си – баща й ги е напуснал още докато тя е била бебе. И понеже майка й работи на смени, Тия поема голяма част от домакинската работа. А как готви само – не е за вярване, но бяхме едва седмокласнички, когато извъртя такава баница, че още я помня.
Освен това е и много умна. Не говори много, за разлика от мен. Но когато каже нещо, казва го на място, и кара хората да се замислят. В училище беше пълна отличничка. Е, и аз бях що – годе добра ученичка, но все предпочитах да попрепиша от нея, или разчитах, че някой ще подскаже.
А желаещи за това – колкото щеш, защото бяхме много популярна двойка. Нея я уважаваха заради красотата и ума й, а мен – защото бях много щура, и все измислях по нещо забавно.
Тя, разбира се имаше много обожатели в училище, някои от тях страшно досадни. Обикновено с тях се разправях аз, Тия не беше в състояние да нагруби никого. Разговаряше винаги тихо и спокойно, и обикновено беше много убедителна. Но с някои хора това просто не действа. И тогава се намесвах аз както си знам. Била съм се и с по – голям от мен, и му разбих носа. При това съм дребна, но много бързо кипвам, и тогава ставам наистина опасна.
Е, не мога да кажа, че и мен не ме харесват. Но мисля, че повечето се страхуват да го покажат, защото ме знаят какво чудо съм. И че не се излиза лесно на глава с мен.
Когато дойде времето на купоните и дискотеките, трябваше да използвам цялата си изобретателност, за да замъкна Тия. Все си измисляше някакви оправдания, за да си остане в къщи с книга в ръка. А аз не се спирах, въпреки, че много често бях наказвана от баща ми, защото не спазвах наложения ми вечерен час. Не спирах да се оплаквам от нечуваната строгост на баща ми, а Тия...само ме поглеждаше тъжно с големите си красиви очи. И само веднъж ми каза, но никога няма да забравя:
- Знаеш ли, бих искала и моят баща поне един – единствен път да се позаинтересува от мен. Странно ми е, и...малко обидно, че през всичките тези години не е проявил никакъв интерес към мен. А...понякога си мисля за него и се питам що за човек е.
От нея знаех това, което майка й й е казвала за него. И то не беше никак ласкаво – що за човек трябва да е бил, за да напусне младата си съпруга и невръстното си дете заради друга жена? И просто да забрави за тях, все едно че изобщо не съществуват?
Убеждавах Тия, че едва ли си струва да хаби мисли за този човек. Кой го знае, може и изобщо да не е жив. Макар че такива като него обикновено си живеят щастливо и спокойно, защото нямат съвест.
Тия не казваше нищо, но очите й преливаха от сълзи, които все пак успяваше да преглътне. Много беше чувствителна, всичко изживяваше много дълбоко, но не показваше емоциите си, вероятно за да не притеснява околните.
Започна да идва с мен на разни събирания едва в последния курс. Сама се убеди колко е забавно. Научих я на модните танци, много се забавлявахме, докато й показвах различни стъпки, и с часове танцувахме. Тя се оказа страхотна танцьорка, имаше невероятен усет за ритъм, и вече не трябваше така мъчително да я навивам да ходим на дискотека. Харесваше й да танцува, тогава дори не се притесняваше от множеството зяпнали я в захлас момчета и момичета. Май това бе един от малкото моменти, когато нямаше нищо против да е център на внимание, и дори й харесваше.
Една късна вечер се прибирахме от дискотека, както обикновено сами, защото тя не желаеше да се ангажира с ничия момчешка компания, а и аз не си падах много по дискотечните свалки. От доста време аз я изпращах, и после си хващах такси, защото тя имала преди време едно неприятно преживяване с нахален таксиджия, и за нищо на света не искаше да се качи на такси, дори с мен.
Трябваше да минем доста път, а най – неприятния участък беше край парка, където беше пусто и слабо осветено. Аз не се притеснявах особено, вече бях свикнала, но Тия както винаги се озърташе страхливо и по едно време ми каза, че имала усещането, че някой ни следи.
Озърнах се – не видях никой. Типично за Тия да си въобразява неща от тоя сорт. Почнах да бъбря, за да я разсея, защото още малко оставаше, и ускорихме крачка. На входа вече се бяхме запъхтели, а тя настоя да остана да спя у тях.
- Имам някакво предчувствие – прошепна ми изплашено – Сигурна съм, че някой вървеше след нас. Може и сега да е наблизо! Моля те, качи се!
- О, Тия, зарежи тия приказки – пресякох молбите й – Няма да ме стреснеш! А и утре имам толкова неща за вършене! Ей сега ще спра някое такси и след малко съм в къщи!
Остави ме с уговорката да й се обадя като се прибера. Обещах й. Само това не й харесвам, тая нейна страхливост.
Забързах към улицата, и тогава чух, че някой ме извика по име. Когато излезе на светло, го видях. Висок мъж на средна възраст. Изплаших се, въпреки че ...откъде ли ми знаеше името? Виж ти, помислих си, значи Тия е имала право...
- Извинявай, сигурно те изплаших – каза той – Не се страхувай, само искам да поговорим...
- Кой сте вие? – изгледах го аз недоверчиво, и допълних – Ходя на карате!
- Аз съм бащата на Тия – изтърси той.
Разни объркани мисли ме връхлетяха. Наистина имаше прилика, но...дойде ми малко внезапно. Бях объркана.
- А, онзи ли – измърморих – изчезналия?
Той кимна.
- И откъде да знам, че не си някой извратен тип, например? – заядливо попитах.
Той измъкна малка снимка и ми я показа. Беше една от бебешките снимки на Тия – имаше цял албум подобни.
- От тогава не съм преставал да я нося със себе си. И да мисля за Тия.
И започна да говори. За това как искал да я вижда, но майката на Тия категорично отказала. После заминал за чужбина, там създал семейство. Малката му дъщеря била копие на Тия, толкова си приличали.
Не преставал да прави опити да се свърже с нея, пишел писма. Разбрал, че майката на Тия ги унищожавала, казала му, че го ненавижда и никога няма да му прости болката, която й причинил.
Да го лиши от възможността да вижда Тия бил нейният начин да му отмъсти.
- Разбирам, че съм я наранил дълбоко, но си мислех, сега, когато Тия вече е голяма, може би...може би трябва да се видим. Тя е и мое дете, и...дори да не пожелае повече никога да ме погледне...- той преглътна и замълча. Погледнах го и видях очите на Тия – сякаш нейните потънали в сълзи виолетови очи ме гледаха от неговото лице.
- Ето – той бръкна в джоба си и ми подаде листче – Това е номера ми. Би ли й го дала ти? Знам, че си най - добрата й приятелка.Аз...нека тя сама реши.
Взех го, все още много объркана, за да кажа каквото и да е.
Той спря едно минаващо такси, и ме изпрати до вкъщи. На сбогуване не каза друго, освен:
- Моля те.
Не успях да заспя тази нощ, защото мислих за Тия. Утре навършваше осемнайсет, и аз толкова исках да й направя много специален подарък. Бях й купила едно златно колие с красиво малко сърчице, за да помни колко я обичам. Но сега разбирах, че истински специалният подарък за нея е онова малко листче върху нощното ми шкафче. С телефонния номер на баща й.