Беше междучасие. Имаха цели 10 минути до следващото мъчение.
Линда се отпусна небрежно върху чина и кръстоса крака. Тъкмо се облегна назад и се отпусна, когато Моника рязко я хвана за ръката.
- Хей! – подвикна стреснато Линда. – По-леко де! Закъде ме влачиш така?
- Шът, не викай толкова – просъска Моника, докато усилено я теглеше след себе си по коридора. – Нали ти казах, че сега искам да те запозная с някой. Размърдай се де! – завърши недоволно момичето.
След което пусна приятелката си и хукна по коридора. Линда извъртя недоволно очи, решавайки, че няма да е зле да настигне Моника, и се затича към изхода на училището. За по-малко от минута бяха накрая на двора.
- Мамка му, може ли най-после да ми кажеш заради кого си скъсах задника от търчене? – ядно мърмореше Линда.
Моника, все още задъхана, не й обърна особено внимание. Беше прекалено заета да се оглежда трескаво наоколо. След няколко мига явно видя, когото търсеше и се втурна към малката зелена портичка. Линда изпуфтя и я последва. След приблизително 10 секунди се размина на косъм от сблъскване с рязко спрялата се Моника. Линда беше готова да се развика на приятелката се, докато не видя защо се беше заковала така. Или може би по-скоро заради кого. На близо две крачки от нея, стъпило върху тротоара, стоеше най-сладурското и същевременно странно детски изглеждащо момче, което Линда беше виждала. Подсъзнателно, тя веднага го оприличи на коте – малко, сладко и пухкаво. И в действителност си беше такъв – личеше му, че е поне с година по-малък от нея. Беше с около 7 сантиметра по-нисък от Линда. А тя далеч не бе сред високите. Точно пухкав не можеше да го нарече, но имаше страхотна дълга кестенява коса. Бритона му беше по-дълъг и от нейния и нехайно влизаше в очите му. Което му отиваше страшно много, както мигновено си помисли Линда. Беше облечен с карирана риза, кафяви джинси и черни кецове. „Точно мой тип” , мина през ума й. обходи го с поглед за по-малко от секунда. На втората секунда в главата й се появи странна мисъл. „Хм, може би ние…Не!”. Линда се осъзна навреме, разтърси леко глава, сякаш за да прогони идеята, и му се усмихна приветливо. Нещо отвътре я жегна, като забеляза, че момчето изобщо не я беше и погледнало. Беше прекалено заето да се усмихва на Моника. Тя, от своя страна, се сети, че и Линда бе там и я представи на „котето”, както вече го бе кръстила Линда. Тя му подаде ръка и му се усмихна отново, но този път далеч не толкова ентусиазирано. Той пое ръката й, стисна я леко и отвърна с бегла усмивка, след което очите му веднага се стрелнаха обратно към Моника. Тази подробност не се изплъзна от погледа на Линда. Тя се смръщи несъзнателно. „Ясно, харесва нея.” Неизвестно защо, при това прозрение се нацупи. Беше я заболяло от факта. „Защо ли? Та аз току що се запознах с него. Няма как да ми пука за един непознат”, убеждаваше себе си Линда. Но дълбоко в себе си знаеше, че за по-малко от 5 минути този човек й беше станал по-близък, отколкото познати, които имаше от години. Някак си, необяснимо и за самата нея, това момченце я беше пленило само с един поглед. И при това без даже да иска. Дали пък не можеше да се получи нещо…”Не, не, не и не!”, буквално крещеше наум Линда. „Та той е с две години по-малък! И освен това харесва Моника! Просто мисълта е абсурдна!” повтаряше си това през цялото време, но всеки път, когато погледът й уцелеше кафявите му очи, Линда подскачаше. Поне вътрешно. Виждаше пламъка в тях,докато той оживено разговаряше с Моника. Мисълта й се струваше ужасно нередна, но същевременно толкова привлекателна. И в този момент тя почувства, че трябва да се махне, да иде по-далеч от тези влудяващи очи. Защо бяха така хипнотизиращи, тя не знаеше. Та това беше просто кафяво – нищо повече. И сама не си вярваше на жалките залъгвания. Дръпна Моника за ръкава и настоятелно заяви:
- Междучасието свършва, нямам намерение пак да закъснявам.
Моника въздъхна, след което кимна отсечено и каза:
- Ей сега.
- Веднага! – изсъска до ухото й Линда. Повече не можеше да издържа този поглед, който въпросително се беше впил в нея.
Моника изръмжа нещо недоволно, каза му „Чао” и се обърна. Линда се подвоуми за момент, след което също каза едно плахо „Чао” и последва приятелката си навътре в двора. Сега, когато не виждаше тези очи, се чувстваше далеч по-спокойна.
До края на деня Линда се улови, че си мисли за него един-два пъти. Докато вървеше по шумната улица към къщи, тя си обеща да изтрие този спомен от ума си. Нямаше да си мисли за запознанството им, щеше да избие от главата си прословутата мисъл „Може би ние...” и готово – всичко щеше да е ок. Само че Линда далеч не подозираше колко често всъщност щеше да се сеща за него. Не подозираше също, че по-скоро, отколкото можеше да предположи някога, наистина щеше да има „ние”.