автор: VECNO

Здравей, но не очаквах да те срещна.
Нямам и с какво да те нахраня.
Знам – забравяш дребните ни грешки.
И твой е зарът – да прощаваш.
Дори това, че някакъв напудрен глезльо,
зализан с гребен, с кожена каишка,
те джафка префърцунено-надменно
от камбанарията на своята пресита.
Но сигурна съм, че не би сменил живота си
с благоволението – кокалче за всеки ден.
Знаеш ли, приятелю, така е и при хората –
не е свободата разменна монета!
И ръмженето е същото когато
се опитат да те оковат в намордник;
или да прекроят душата ти
за квадрат домашна територия...
Това ми е така познато,
че ми се иска чак да те прегърна.
Но ти и без прегръдка ме разбра.
Благодаря! Върви по пътя си...
И двамата се разминаваме по мъжки.
Стопяват се превзетите измислици...

Това в очите ли? О, то е само дъжд,
от дълбината на сърцето ни изригнал...