автор: Zaspal_Misir

        Мястото на греха ли ? Да, бях там и цяло чудо е, че не се завърнах покварен. Място на разврат, злини, наркотици, престъпления и редица други нечистотии. Посотоянно се въртяха някакви тъмни сделки, на които ставах пряк свидетел.
        Лошото в тези моменти беше, че няма как да кажеш на някого или да се оплачеш, те имаха хора на всякъде. Страхуваме се от това, че природата ще сложи край на нашето съществувание, но сме на път това да сторим самите ние. Мястото на греха ли, ах да ... злокобно място, на където се обърнеш погледа ти попада върху мрачни, неолицетворени личности, които те изпиват със зловещ поглед. Никой не те почита, за никой не си важен, там ти си поредния и като такъв си лесно заменим. Не ме беше страх от това, че ще ме заменят, имаше моменти, в които дори се надявах на това, но уви. Страх бе предизвикан от друго – да не би някой от местните рецидиви да реши да сложи край на жалкия ми живот. Казвам жалък, тъй като в този период от време той беше точно такъв. Всякакво желание в мен беше убито, надеждата я нямаше, не желаех да общувам с никой от обкръжението си. Имах допир единствено до хора, които ми мислеха злото. Но знаете ли, аз не се подадох на техните нападки, злобни и недобронамерени атаки, стоях и просто понасях редицата обиди, които получавах. Това бяха едни необикновенни хора на едно необикновенно мяссто.
        Всичко изглеждаше толкова безнадежно в мъчителните дълги нощи, които прекарвах там. Самотата и страхът ме завладяваха, макар да се опитвах да не им дам връх. Във всеки един момент очаквах някой да скочи при мен и да ме накара да съжалявам за това, че въобще съм се пръкнал на този свят. Това, което ме плашеше най – много бе простотата, която излъчваха неодухотворените личности, които сядаха при мен. Бяха видяли всичко, затвор, наркотици, смърт... аз не можех да се меря с тях, но по – важносто беше, че нямах желанието да го правя. Посетителите обаче не можеха да се стърпят, те непрекъснато ме нападаха, дали щеше да е с груби и жестоки думи, дали щеше да е с обгорели цигари, че дори и с плюнка. Трудно е човек да си го представи, когато не го е изпитал на собствения си гръб. Жестокостта и безкруполността, с която действат тези хора е неуписуема, те не се спират пред нищо докато не те снижат и до най – нисшата едноклетъчна бактерия, която съществува и когато го направят ... не дори тогава не спират, нищо на този свят не би могло да ги спре. Имало е моменти в които съм прескачал и малкото гордост, която ми е останавала, за да се опитам да ги възпра – умолявал съм ги, предлагал съм какво ли не, за да спрат, но повярвайте ми те не са същества от тази Земя, нищо не би могло да ги трогне.
        Постъпих на 17 седемнадесети септември 2007 година, тогава слъцето се бе показало на хоризонта и озаряваше с лъчезарната си усмивка леко навлажнената от падналия предишния ден дъжд земя. Хванах едно такси, за да мога да се придвижа до Мястото на греха. Не след дълго се озовах пред стъклената врата, но когато погледнах бледото отражение, което си личеше там не видях себе си ... или поне не човешкия си облик. Това, което съзрях там бе едно мъртво и бездушно тяло, цялото пребледняло, изфръкнали от орбитите очи, побелели коси, разтреперани ръце и крака. Тогава все още не знаех какво ме очаква там и смело отворих вратата без да обръщам никакво внимание на видяното. Знаете ли... правил съм редица грешки през живота си, както пред любими хора, така и пред такива които едва познавам, но никога .... казвам никога до сега не бях правил такава грешка пред себе си. Не бих могъл да изтърпя по – жестоко наказание за делата, които бях извършил приживе, да приживе, защото от момента, в който прекрачих прага аз вече бях зомби. Машинално вършех всичките си задължения, не влагах нито сърце, нито мисъл в тях, страхът ме бе обвзел, мрак бе надвиснал над мен.
        От поста, който заемах на това място беше много удобно да разглеждам съществата, които се подвизаваха в Мястото на греха. Една вечер реших внимателно да наблюдавам редовните посетители, но без да издавам звук, за да не би случайно да бъда разкрит. На масата най – вдъното седяха десет човека, пред себе си имаха чаши пълни с алкохол, по средата на масата се мяркаха пържени картофи със сирене, а пред отделни изруди се наблюдаваха и принцеси. Това, което виждах аз обаче бяха загубили сякакъв човешки облик същества. Зъбите им остри като меч от средновековието, косите им липсваха напълно, очите им бяха целите бели и бездушни, кожата им напълно суха и цялата се лющеше, сякаш гледах пред себе си влечуги, на мястото на ръцете и краката си имаха кoпита, на главата им се подвизаваха по двa рога, а носа ... ах да носа ... за тях то бе единствената важна част от тялото им, от там те приемаха така жизненоважната им дрога. На съседната им маса седяха мъж и жена, бяха плътно прилегнали един до друг в сексуална прегръдка. Тя бавно събличаше дрехите му и страстно впиваше жадни устни в топлата му кожа. Прокарваше дългите си и изкусвени нокти в панталоните му, където нежно одраскваше добре стегнатия му задник. Не пропускаше и възможност да прокара език около зърната му, при което той издаваше вик на удовослтвие. След като бе съблечен, мъжа повдигна внимателно полата й, докосна със свободната ръка гърдите й, след което започна страстно да я люби. Крясъците озвучаваха Мястото на греха, но това не правеше впечатление на никого. Дори не изчаках акта да приключи, когато погледа ми бе прикован от последната останала маса. Там седяха неколница видимо възрастнити същества до колкото успях да преценя от извратения им и нечовешки облик. Двама от тях бяха проснали безжизнените си тела на мръсния и мраморен под, където бяха предали Богу дух, но дали това правеше впечатление на останалите ... НЕ! Те безпирно наливаха алкохола докато телата им не започнаха да прозират и да издават всичко от което те бяха създадени - един повяхнал скелет, не личаха следи от сърце, в тъканите им течеше ракия, водка, бърбън, уиски, мартини ... всичко, кръвта бе заменена. В един момент, съществото, което седеше само на сепарето започна да колабира, другите две вместо да му помогнат си казаха „Наздраве” и с лукава и зловеща усмивка продължиха да се умъртвяват. До края на вечерта на тази маса нямаше живот, всички бяха умрели, а гледката бе отвратителна. Междувременно Мястото на греха бе посетено от още двама души, приели същия облик като предишните, които описах и решиха да заемат тяхните места. Това, което видях ме накара да избягам до тоалетната и да изповърна всичко, което бях ял същия ден, а то не бе много... един мит и две баници. Мъртвите същества бяха нападнати от своите събратя, които жадно впиваха острите си зъби в безжизнените им тела и отхапваха от сухата им кожа. Избождаха очите им, изтръгваха езиците им, ръцете, краката ... всичко, което можеше да се преглътне. След като бяха останали само едни голи и кухи кости новодшлите ги събраха старателно и ги изхвърлиха навън, след което се върнаха и заеха местата. Поръчаха да им бъдат донесени две бутилки тежък и твърд алкохол и подобаващо за Мястото на греха се отдадоха на пиянските си забавление. Не след дълго погледа ми попадна на масата с двамата влюбени, но ... о какво да видят очите ми, там съзрях само два все още любещи се скелета, страстта беше изпепелина предишния им облик и сега те се бяха превърнали в неживи същества, както и всички останали обитаващи това място. От този момент аз казах пред себе си, че няма да им се отдам, няма да позволя да покварят душата ми и да я изтръгнат с копитата си. Заставах твръдо пред тях, понасях всичко, което ми се случваше, всичко, което ми казваха. Смазваха ме с думите, които изричаха, цапаха ме с цигарите които хвърляха по мен, принизяваха ме с плюнките, които отнасях, но те знаеха, че не могат да ме приобщят към тях. Само ние, простите служители в Мястото на греха се съпротивлявахме от тяхната поквара. Всеки новодошъл лесно бе прикоткван към тях.
        Когато на 2 януари 2008 година излязох от нас и се качих в поредното такси, което щеше да ме откара отново сред разварт и жестокост аз забелязах нещо ново. Слънцето .. да слънцето се бе показало отново, за първи път откак постъпих там, то отното ми се усмихваше и показваше сладките си румени бузки. Разбрах, че е дошъл деня, в който съм събрал достатъчно сила и смелост в себе си, за да кажа, че напускам, че няма да се отдам на греха. Съдържателите ме гледаха учудено, изумено... сякаш се питаха „Как по дяволите успя да се запази човек... ?” . С умивка на лице ми позволиха да напусна Мястото на греха и да поема по пътя, който си бях избрал. Не след дълго ме последваха и другите служители, персоналът се смени изцяло. Аз бях техният пример в този момент, аз им вдъхнах куража да го направят и те го сториха. Сега всички те си имат друга работа, работа, която ги прави щастливи, в която не се сблъскват с нечистотия и поквара. Що се отнася до съществата, те продължиха да обитават това място, бяха си същите изруди и не се промениха дори в смъртта си. Да, старите умираха и нови идваха на тяхното място, сякаш, за да не губи славата си това място. Къде отиваха след смъртта си ли, не отиваха в Рая това е сигурно, но не отиваха и в Ада
те не бяха достойно дори за него. Телата им гниеха или биваха изяждани от тяхни събратя, докато те усещаха цялата болка от разкъсваните им. Това бе тяхното наказание, но дори и при него те не съжаляваха дори за момент, че са били такива и никога не съжалиха за това, което сториха на служителите по мое време. Сърцата им бяха първото нещо, което изгниваше, ако разбирасе изобщо ги имаше. А аз, излязох от Мястото на греха усмихнах се на слънцето, махнах му с ръка и се понесох към дома като се отдадох на сладка дрямка, без кошмари и зли мисли. Събудих се след два дни отпочинал и готов за подивизи. Сега вече правя това, което винаги съм искал и това в което съм най – добър. Моят съвет е никога да не се предавате независимо от жестокостта с която непрекъснато се сблъсквате или ставате свидетели. Бъдете себе