Доведоха я в редакцията и ми я оставиха да се договарям с нея. Млада художничка-илюстраторка търси работа.
Че е млада, млада е повече отколкото трябва. Върти в кръг очи като черни топчета, досущ като оловните човечета по панаирите и прави някакви странни муцунки - сигурно се смущава. Лицето й кръгло като тавичка - нацвъкано с пъпчици. По-деликатно казано - цялата звездна карта на света изографисана по него. Абе, деликатност! Направо си помислих, че е болна от ситна шарка. Пък то са си пуберитетски пъпчици, което ще рече, че я тряскат хормоните.
Да си призная, страх ме е от младите, защото никога не знам накъде ще избият тези техни хормони, но смятам, че трябва да им се дава възможност за изява.
Отвори девойчето папката, рисунките си да покаже. Добре, че издателят го нямаше. В очите щеше да й каже, че сто такива картинки без пари да му дават, да му ги подаряват, пак няма да ги вземе, защото той не признава картина ако не е натуралистична. Е, аз не й го казах, не само защото съм доста по-млада от издателя и харесвам абстрактното изкуство, а най-вече, защото никой не ми дава право да подценявам способностите й. Обаче й казах, че не са в стила на нашия вестник. И докато се чудех какво да я правя, чух да казва:
- Никой не ме е обиждал до сега така! - сякаш прочете мислите ми.
Имах си достатъчно работа, нямах време да разнищвам с какво съм я обидила или да разгадавам младежките й комплекси. Върховно отегчена, изстенах:
- Ох, девойче… - но тя ме прекъсна гневно.
- Ако искате да знаете, не съм девойче!
Дръзкият тон на девойчето, което не е девойче, накара колегата, до този момент безучастно пишещ нещо си, да я погледне зачудено. Втрещих се и аз. Слабичка като клечица, с увиснали раменца, с права къса черна рокличка без ръкави и кожена раничка на гърба, с широки чехли като тухлички поради високата равна подметка, хилядите й пъпчици се пръскаха от гняв, а тънките ръце стискаха до скъсване папката с рисунки. Застанало до вратата, решило на всяка цена да защити накърненото си женско достойнство, девойчето изстреля, готово да се разплаче:
- За втори път ме обиждате. За ваше сведение на двайсет и девет години съм и съм голяма жена!
Раничката на гърба й подскочи, скри се зад затварящата се с трясък врата и повече не видяхме голямата жена.
НИНА КРЪСТЕВА