автор: Ghoul

И тази сутрин се събуждам с мисълта, че си до мен.
Несъзнателно обръщам глава към твоята половина на леглото. Усмихвам се, сякаш си там. Сякаш можеш да ме видиш. За момент вярвам, че наистина си тук. Няма те. Логично. След всичко това и не би трябвало да те има. Погледът ми бързо пробягва из стаята. Не си тук. Отмятам тънкото одеало и сядам на ръба на леглото. Има ли смисъл да се обличам? Ако си тук, едва ли. Нямам намерение да рискувам. Обувам меките пантофи и ставам. Насочвам се към вратата. Слагам ръка на дръжката. Но не я натискам. Обзема ме колебание. Наистина ли искам да знам дали си там? Нима съм готова да застана лице в лице с истината? Ще ми се наложи. Ръката ми спира да трепери и решително натискам очуканата брава. Чува се глухо щракане. Вратата се отваря. Бавно пристъпвам в коридора. Празен е. тук съм само аз с моята самота. Чувствам, че нямам сили да обиколя всички стаи в търсене за теб. Започвам да осъзнавам факта, че наистина си си тръгнал. Че те няма. Този път май всичко е наистина. Облягам се немощно на стената. Бавно се свличам надолу. Устните ми мълвят твоето име. Едвам доловимият шепот рязко преминава в истеричен вик. Гласът ми приглушено отеква в празнотата. За момент притихвам в очакване. Отговор ли очаквам? Та това е нелепо! Много добре знам, че отговор няма да получа. Защо тогава те викам ли? Не зная. Може би, защото все още не съм осъзнала напълно липсата ти. Не съм свикнала с нея. Улавям се, че гледам с надежда към вратата. Май си въобразявам, че всеки момент ще я отвориш. И ще ми се усмихнеш отново с онази твоя усмивка, от която коленете ми омекват. Но вратата остава затворена. Ти си вече само минало. Само спомен. А спомените излизат през вратите. Но никога не се връщат. Така е устроен светът. И май ще се наложи да свикна с това правило. Да те чакам да се върнеш е нарушение. Правилото не ми позволява. Остава ми само да си спомням за теб. Да си спомням времето преди да прекрачиш прага. Преди да минеш от другата страна на вратата.