автор: sradev

прочел съм хиляди книги, издал, редактирал или написал съм няколко, мислех да споделя впечатленията си, но внезапно текста се подреди съвсем иначе от това, което бях замислил.
Зародишът на книгата. Автора още не знае, че ще напише книга. Никой не знае за тази книга. Но тя вече е в автора. Понякога ми се случва да разпозная този зародиш. Как? Не бих могъл да кажа какво точно чувствам, но знам, виждам книгата. Почти както с предчувствието за неочаквана среща. Ще речеш, че след като има предчувствие, то срещата не е неочаквана. И все пак няма парадокс - предчувстивето разпознава случката и веднага се нагажда към нея. И после се хвали "Видя ли колко точно бях". Абе, детски хвалби - мили и смешнички. А с книгата е друго. Зрънцето е почти невидимо и едва започва да събира бъдещето около себе си. Изглежда го разпознавам по това, че протяга ръчички, опипва с пръстчета, понякога хваща някое буклуче и дълго го премята.

Така виждам сега зараждането на тези 4 различни книжки през онази мъглива есен на 1973 година. Бъдещите автори си бяха пресни вишисти и още по-пресен аскер. Да ги наречем условно* Ники (от некадърник), Олег (от олигофрен), Футу (от futuid) и Кучето. И както се полага на всеки аскер по света - нашите герои не пропускаха нито една възможност да се налеят до козирката. След което да полеят розите, гушнат тигърчето и да се пренесат в приказната страна на Цивилизацията. В аскерските легенди Цивилизацията е маса с бутилки, край която са насядали Рицарите на Чашата и тук-таме някое девойче в ролята на слушател и цвете. Който не е напускал Цивилизацията, която отблизо е буклуджийска кофа, няма си представа как може да порастне до център на Рая. Но така е винаги - загубеният рай е по-хубав от истинския. Всичко си им беше на мястото с изключение на акъла, който по стара традиция се колебаеше между гащите тумбака и ботуша.
Но къде, къде е зрънцето на книгата, ще рече Нетърпеливия читател, този който първо опитва десерта и докато го опитва и виното му се стопля, а пържолата изстива. Зрънцето, в този момент на Нирваната, преди пренасянето в Цивилизацията, протяга ръчичка и нещо прибира. Ники, още на место, прибра тигърчето и дори го описа в един разказ в аскерската преса. Олег, от своя страна, повтори записката, но си я тури в чекмеджето. Кучето скицира бъдещият си издател като стара пушка, а Футу преведе това на умрял език. И така, в мраз и порой, в кал и баири, в дупките между безумията, нашите герои самотвержено се наливаха до вдъхновение и добавяха по някое парцалче към бъдещата си книжка. И ето, сега, преляха се годините и парцалчетата бидоха съшити в пъстрата дреха на думите.

*бел.ред. безусловно, защото прякорите си имат автори, но право за разкриването на авторството си е тяхно.

ПП До Не-Аз-Владетеля: Знам, че не се унижаваш да четеш Хулите, но все пак бих искал да си кажеш думата, простичко, без фанфари или цигулки.