автор: apostolicia

Сънувах, че съм риба. Риба-меч. Сънувах, че съм мъжка риба-меч.
Сънувах, че съм потопена в синьото безвремие на океана, че съм част от него. Толкова прозрачно и толкова синьо. Водата имаше цвета на камъните, които украсяваха една моя детска мечта – бабините прастари обеци. Разбира се, преди да сънувам, че съм риба-меч, смятах, че камъните имат солен цвят. Прозрачно-син, солен цвят.
И аз бях синя. Но по-различно-синя. Хлъзгавият ми, изящно-син силует пореше северния залив. Във водата меко се спусна синкава мъгла. Ефирни медузени крила, които се разпръснаха с измамна прозрачност в синьото мълчание. Прегърнах ги и те ме обвиха. Усетих топлината им – топлината на слънцето, което иначе само прозираше през водата. Заплувах с мрежата, тя се носеше около мен като кралски плащ. Другите риби се отдръпнаха да мина, гледаха ме учудено, възхитени от моя плащ. Мрежата беше възхитена от мен. Аз плувах грациозно и леко, показвах й моите води. Играех с нея, изучавах я и тя мен изучаваше. Поисках да й покажа моите дълбини, гмурнах се…
Тя обви тялото ми по-плътно, после още по-плътно, усука се около мен, задуши ме. Загубих способност да се движа, задушавах се. Гърдите ми се пръсваха. Лудо забих с перките си, но вместо да се освободя, въжетата все по-здраво се оплитаха около тялото ми. Прегръдката им ме задушаваше, изпълни ме лепкава горещина. Издърпаха ме над водата, слънцето вече не беше приятна топлинка, а убийствен припек. Въздух изпълни хрилете ми и очите ми помътняха. Непознати силуети се надвесиха озъбени над мен. Отново заплясках с перки, трябваше да се отскубна, тези неща – хората – не бяха много дружелюбно настроени. В отчаяната борба за живот изглежда съм забравила, че имам опасно оръжие на носа си – нали бях риба-меч. Надеждата ми даде сили, оттлъснах се мощно от палубата на кораба, нежната прегръдка на моя океан ме обви и ми върна живота, изтласка въздуха от хрилете ми, освежи напуканата ми кожа. Разкъсах с моя меч яките въжета на този убийствен затвор. Мрежата вече не беше това, което беше, но още се увиваше с измамна нежност около мен. Изгубила всички илюзии, заблъсках отчаяно въжетата, носът ми се разрани, останах без сили, парчета от тялото ми висяха на мрежата… и изведнъж над водата изригна светлина. Сякаш слънцето беше паднало в нея, стана горещо, изпари се всяка …надежда…
Събудих се. Човек. Женски човек. Сърцето ми биеше в неравноделен ритъм, прекалено бързо, за да мога да отброя ударите му. В гърдите ме стягаше болка, рана дълбока беше цялото ми същество. Но не бях болна. Просто бях изгубена в Мрежата.