автор: Sarita

Уморих се да те гледам все така:
сред нас, а в мислите – далече –
както пръстенът на дясната ръка
животът с нас ужасно ти тежеше.

За теб детето беше си игра
и само си играехме, че сме семейство,
дори не се опитваше да си баща,
не поглеждаше детето си със нежност.

Болеше ме да гледам как тъжи
и те гледа с обичта си детска,
а ти кат камък да стоиш,
с насмешка гледайки на тази гледка.

Болеше ме да бърша нейните очи,
да виждам сълзите от мъката й клета,
да знам, че за баща си тя тъжи,
а баща й ... гледаше си кефа!

За теб света измерваше се във пари,
в насладата и веселбата,
във вино, приятели и хубави жени,
а не в прегръдката на дъщерята.

Изглеждах като вещицата зла,
която искаше в капан да те затвори –
в оковите на кулата една
заключена от брачните закони.

Какво да кажа още? Ти кажи!
Заключих се сама във кулата висока,
за туй – сърцето, че боли – недей тъжи!
На детето болката за мен е по-жестока.