автор: Still_Water

- И защо все пак напуснахте работа? – В крайна сметка героинята постави въпроса, който последните няколко дни му бяха задавали десетки пъти, в десетки неудобни ситуации, от които се опитваше да се изхлузи. Беше на път да отговори по вече заучения начин, когато тя отново отвори тлъстите си устни.
- Все пак сте адвокат – професия, за която вероятно сте положили много усилия; при това - в кантора с име. Впрочем Вие самият сте име. – Казвайки това, героинята премрежи мигли и положи длан на коляното му. Беше едно съвсем леко докосване на неговата плът, но той го усети сякаш ставата му проскърца като ръждясала панта; усети топлината, сияеща от сърцевината на женската й ръка и за миг се понесе по прясно зелени ливади с леко влажни и щръкнали нагоре стръкове трева, където Слънце и Вода сътворяват прелестна дъга в своята безумна страст.
Бързо се опомни обаче, премахна ръката й и без да обръща ни най-малко внимание на обидено нацупените й устенца, започна да говори:
- Вече имах нужда от промяна и заплащането не ме удовлетворяваше повече. Има и лични причини, поради които...
Той прекъсна мисълта си в момента, в който тя го погледна свръхскептично и донякъде присмехулно, както се гледа палячо в цирка, с досада, мрачно забавление и съжаление.
- Добре, да Ви кажа ли истината? – накрая продължи той. – Когато си на едно място от вече известно време, отидеш за пореден ден на работа и внезапно усетиш, че мнението ти ненадейно е придобило значение без да искаш да знаеш как и кога, а началството те гледа с кравешка благодарност без да искаш да знаеш защо разчитат на тебе, това просто не ти харесва и няма смисъл да продължавам. Не искам.
- Знаете, повечето хора точна към това се стремят... Имате пари, власт, уважение, а се отказвате по този абсурден начин. Какво, моля, искате от Живота?
- Да вървя по пътя, моя Път. Да следвам повика на съдбата. Да сбъдна мечтите си. – В очите му проблесна потушаван плам.
- О, моля Ви! Това е толкова наивно! – С очевидно и нарастващо раздразнение почти извика тя. – Не сте малко момче. Ако живеехме в свят, където всеки можеше да следва повика на съдбата си, нямаше да седя сега тук с Вас!
Той изхълца. Героинята каза нещо наистина твърде неприятно и жалко. Загледан в подутия си бирен корем, прорязващ години офисно съществуване все тук и там и разпивки с приятели вечер, в събота и неделя на едно и също място, той не се сдържа да попита:
- Нима на Вас Ви е по-скоро... противно... да седите тук с мен и да приказваме?
- Нямах... точно това предвид. Да бъда ли и аз откровена с Вас? – („Бъдете!” – казваха очите му, но не искаше да прекъсне пледоарията й, а и не беше сигурен, че е необходимо да понася такъв вид откровеност.) – Не може перспективен млад човек, приличен, мил, да си погубва възможностите по този начин.
- Твърде жалко за Вас.
- Кое?
- Аз не съм твърде мил. – измъкна се той, все още втренчен в шкембето си. Този опит да попие вината си я раздразни дори още повече и тя скръсти ръце и го погледна с ядна ярост.
- Вижте, аз ще си тръгвам! Мисля, че се налага.
- Не, не искате ли да правим секс?
- Но Вие наистина сте нахален! – каза тя и го прободе с очи. После прибра атрибутите си в чантата и започна да си намята сакото.
- Не, наистина, да изпием по още едно питие и после ще Ви водя в нас, а ако предпочитате, ще Ви изпратя до Вас? Хайде, добре си говорим. Нямате ли нужда?
Героинята оправяше косата си.
- Виждате ли, все пак не съм чак толкова мил. Нали Ви казах?
Тя се изсмя по един особен горски начин и остави настрана връхната си дреха. Седна отново и запали цигара.
- Вижте, извинявайте, беше наистина грубо от моя страна. Права сте, че в действителност не съм такъв човен. Нека Ви черпя едно мартини.
- Да бъде с три маслинки.
- Три.
- Да, три.
Наблюдаваше я как изпива своето мартини. По бледото стъкло се отбеляза червилото, което допреди минута грижливо бе полагала пласт над пласт, за да си тръгне. В същия момент тя го погледна с кафявите си очи и прошушна остро:
- Искате ли да ме изпратите до къщи? Ще Ви почерпя кафе...
Той стана и подаде на героинята дрехата й, после я прегърна през раменете и заедно се запътиха към изхода, а от клепача на дясното му око успя да се измъкне една сълза, пареща по целия път през дясната буза до ъгълчето на устата му, докато накрая сля целия си сладък аромат със слюнката по езика.
Тогава героинята го целуна.