автор: Danaya_2

Още когато го видях за пръв път, знаех, че искам да открадна от него много.
Исках да открадна тихия му, спокоен тон, който обсебваше изцяло вниманието на околните. Исках да открадна начина, по който влиза под кожата на хората и ги манипулираше през най-свидното им, проникновеността, с която знаеше точно кога кое “копче” да натисне. Исках да открадна и способността му да продължава да ги държи в ръцете си, въпреки че те осъзнаваха чудесно, че са манипулирани. Но не им се искаше да свършва. Беше на една от онези форумни сбирки, на които се навъждат какви ли не индивиди - дългокоси, облечени в черно, обсъждащи тежка музика. Той се появи – блуза с якичка и работна чанта от тези на ”заетите” хора. Стоях тихо отстрани и тайно наблюдавах скритите му погледи. Беше психолог, като мен. “Случайно” спомена, че е работил в Курило. Още по-случайно се озова седнал до мен. В същия ред на случайности, споменах бегло къде живея. Само след седмица звънна на вратата ми. И остана.

Беше от виден софийски род. Със славно минало и връзки в МВР. Нищо, че не работеше и обикновено изглеждаше като клошар. Леля му беше поетеса. От най-добрите. Пишеше така феерично, че още в началото губиш смисъла и се оставяш думичките да звънтят и пеят в ушите ти докогато те пожелаят. Явно им беше семейна черта.. Как да не ти се прииска да ги откраднеш…

И аз все по-усърдно крадях. Крадях опит, светоглед, жестове, думички, подход. Съвестно си заплащах после в кръчмите, в магазинчето за цигари, в бакалията, в кафето сутрин под “нашия” бор.. Не, че можех да си позволя подобен лукс. Бях събирала двестата лева, с които си го купувах през тези три месеца, цяла година от стипендии. Не ги жалех. Не пожалих и себе си. Отдадох му се гузна. Кървих три дни. Беше ми първият. И му вярвах така, както последният път си бях обещала, че никога повече няма да вярвам. Вярвах му, когато разказваше, че е болен от рак. И когато разказваше, че няма проблеми с пиенето и ето, за доказателство си оставяше от дежурната бутилка бира четвъртинка за закуска. Вярвах и че само временно е без работа и ще се реваншира Когато Светът Го Оценеше! Та той беше точно като мен! Виждаше нещата, които виждах и аз. Благоговееше пред Музиката така, както го правех и аз... Беше гениален психолог.

След дълго мълчание, слушалката на другия край на линията се вдигна.
- Лельо Галя, Кирчо ми е откраднал златните обеци! – изплаках.
- Съжалявам, миличка – изчурулика в слушалката същият глас, който седмица само преди това ми беше обяснявал как няма търпение да заживеем врата до врата и да дондурка децата, които аз и сина й трябвало да имаме – Другия път да не се доверяваш толкова лесно!! – и затръшна слушалката.
Много ги обичах. Бяха най-прекрасното нещо, което някога съм имала. Майка ми си беше дала и двата златни пръстена за да мога да имам 4-те грама обеци за завършването на гимназията. Сега вече ги нямах и не таях надежда, че майка му ще ми ги върне и този път, както преди две седмици ми беше върнала откраднатия от сина й мобилен телефон. Много била слушала за мене, само хубави неща, беше ми казал той. И искала да използва връщането на телефона като повод да се запознаем.. Това и двамата го знаехме, че не е истина. Само че той никога не си призна. Не и докато още имаше какво да открадне.
Месец преди това, не се учудих, когато пръстенът ми изчезна. Такава си бях. Разпиляна. А той, милият, така се притесни, че съм затрила онзи прекрасен пръстен.. Не е изкарал много от него.. Лек беше.. само красотата му придаваше някаква стойност.. След това изчезна дискменът. Нов-новеничък, само на два месеца. Останах сама, с разбито сърце и без Музика. Без сили да погледна в очите родителите си, които още изплащаха пустата машинка..
Мислех, че ще ми олекне да начеша злобата си като изхвърля на боклука всички снимки и “реликви” от драгоценното му детство, които безвъзвратно беше зарязал вкъщи. Не ми стана по-добре. Далеч бях от мисълта, че осквернената ми невинност може да надвие връзките на стария му софийски род в МВР. Беше един от случаите, в които ми изнасяше да има Господ. Прехвърлих на него отговорността да го съди. Зачаках трепетно Кармичната разплата и само малко ме беше яд, че няма да съм наблизо да му гледам сеира, когато отгоре му се стовари Небесното Възмездие… Чудя се само.. дали Онзи (евентуално) Горе щеше да сметне за нужно да го съди, че ми е откраднал Вярата…?!