автор: Casper

Абсурд или не, факт. Случайна или не среща. Особено усещане, фатално привличане, безумие водещо до лудост, неистово желание, първичен инстинкт, нежно докосване, изгаряща страст, разпален огън, убийствена сила, диво сърце …малка, но чиста сълза.
Обърканост и яснотата. Случва се. Не се въздържам, но и ми е останало някакво си чувство за мярка. Човек се опитва да определи граници, а това е голямо изкуство. Основният източник на негативните явления в нашия живот е била и е липсата на уважение. Уважение към себе си и към другите. То си е и вид отговорност. Мисля непрекъснато. Затварям очи … виждам, усещам докосвания, целувки, езици, сливане, движение … изпадам от реалността. Миг. И още един. И ти се иска още и до докога ? Е, всяко нещо има и начало, и край.

Попита ме дали има ли нещо, което ме притеснява. Да – всичко. Казах ти, че съм между две страници от моя живот. Ако помислиш реално такова нещо не съществува – може да си само между два листа, защото двете страници са слепени и е невъзможно да си между тях. Нима съм в невъзможното. В пространството. Дишам, движа се, живея. Реалности от живота. Всичко около мен продължава, така, сякаш нищо особено не се случва. Преходност.

Какво не мога аз: да те сложа в моя реален свят никъде, независимо от това, че те допуснах. Не мога да се появя и в твоя също, нищо, че леко се пързалям в него. Ти казваш, че не ти пука. Това не е така. Вървим по различни пътища, което е нормално. Дали и двамата сме в период излезли от пътя си, не знам това. Знам, че е хубаво, но невъзможно. Знам, че е само миг. Знам, че не искам това искайки. Знам, че свободата е и за двамата.

Не искам болка, напразни надежди или каквото и да е било. За теб. За мен. Осъзнавам. Различни плоскости и периоди – ти в началото на истинския си живот, а аз бавно крача по средата. Не се доказвам пред света, пред себе си, безсмислено е. Излишно е. Времето не спира. Сега, поне аз съм в покой, не се движа на никъде. А трябва да тръгна все някога. Защото животът си тече, неусетно, бързо, мигновено.

Това е. Не искам да употребявам, да ме ползват. Не мога да се опитвам да обичам, защото аз не мога да отговоря със същото. Само приятелство, доколкото това е нужно за теб – трудно е, но не и невъзможно.

Такъв е животът. Невероятно елементарно простичък. Ти как мислиш? Можеш ли да бъдеш с мен по този начин - страст, нагон, удоволствие – нещо като изяждане на любим бонбон, след който остава нищо, той дори няма обвивка ?