Един провинциален писател, с когото, слава Богу, щастливата случайност ме срещна преди години, обичаше да казва, че с хубава жена всеки може да се прави на мъж. Освен голям писател, беше и стар коцкар. Ммного им разбираше и на двата занаята. Заговореше ли за жени, никой и гък не смееше да каже насреща му.
И перото му беше такова. „Аз хубавата история – казваше - няма какво да я пиша, нея като седна ей тук с блага ракийка и прясна салатка на масата, направо я разказвам. Хубавата история е да гали ухото”.
Такъв си беше, наистина. Обичаше да си сръбне няколко малки за отскок и да подхване хубавите сюжети. Ама толкова сладкодумно разказваше...
Един път, още ученичка, отивам при него и му давам една моя история, написана. Нещо есенно беше и на учителка беше посветено. Затрогваща беше, ама не я помня вече, нито я пазя да я погледна. Искаше ми се да я прочете, пък да ми каже две-три приказки. Похвални, де! Това очаквах, ей така – за поощрение на младия творец. Той тогава точно такъв кръжок ръководеше. Прочете я той, много внимателно – гледах го с притаен дъх как изпуши две цигари една след друга, без дума да обели. После небрежно хвърли листите на масата и ми каза: „Това, не го водя за майсторлък аз, то с хубав сюжет всеки може да се прави на писател.”. Застинах...
После взе да ми разказва разни историйки от живота си. Интересни, коя от коя по-весели. Е, имаше и някоя друга по-тъжновата, но като цяло всичките ми се сториха много увлекателни и живи. Особено с неговата разказваческа дарба. За жените, дето все се биели за него, за къщата, дето почти сам си построил, за Комсомола, дето му спогодил гаден номер и почти му възпрял писателската кариера, за щастливата случайност и неочакваното наследство...абе, изобщо страшни неща беше преживял тоя човек. И ми вика: „ей това е то хубав сюжет – живота ми го е поднесъл на тепсия. Простичък, очевиден, банален – как да не го изядеш и изпиеш на маса с хубави хора покрай тебе?!”
Не беше за писане неговия живот, а само за слушане - все това ми повтаряше. Използваше всичките си случки, едва ли не, за разведряване на обстановката. Слушането, казваше, е по-лесна работа и затова на него трябвало да се посвеащават само хубавите, лесно смилаемите сюжети. „Четенето е изкуство. Него го могат малцина” – такава му беше философията.
Добре, де – престрашавам се аз един ден - дай да видя нещо твое, писано. Освен десетината стихотворения, публикувани в местния вестник, той почти нищо не издаваше. Така и не разбрах поради каква причина. Всички го водехме писател, а никой не беше виждал писателството му. То така става в малкия град обикновено – заклеймят ли те веднъж, така си отиваш цял живот. Той възропта сериозно. Не съм готова, ми вика. Аз, вярно, тогава бях още малка, ама ми се искаше да се пробвам, да го видя що за творечество е това неговото...
После взе да ми обяснява едни сложни неща, от които в крайна сметка разбрах, че още вятър ме веел на бял кон мене и само за очевидните неща в живота съм била готова. Но някой ден съм щяла да се науча да чета живота между редовете. Така че - вика ми - сега-засега, само ще слушаш. Пък като му дойде времето, може и да те направя мой читател.
Мина се време. Животът ме завъртя. Вече с този град, освен спомените, нищо друго не ме свързва. А, и един колет, който получих наскоро... От градския писател. С него продължихме да се чуваме по телефона. Разказвах му много. Много. На пук на едно време, когато само го слушах и не смеех гък да кажа. Явно и той можеше да слуша добре.
И един ден ми вика по телефона, ама ей така съвсем небрежно, помежду другото: „Абе, един колет съм ти пратил с мои неща. Нали искаше да ме четеш навремето?”. „Ама... наистина ли... то нали не можеше... сега защо така... трогната съм, де....Ама и малко изненадана... Как така стана?” – взех да пелтеча като първокласник. „Ами ей тъй, лесно - вика ми – слушам, че вече глагола е спрял да те влече и все повече към прилагателното отиваш. Значи си попораснала, кво да е. Та, пращам ти ги, пък ти, ако искаш ги чети”.
Без време ме направи читател на безглаголното си творчество. То обаче, си е тема на друга история или даже трилогия. Само ще кажа, или по-точно ще се повторя, че го можеше и тоя занаят. И, наистина, добре че ме срещна съдбата с него, та да разбера и аз какво е междуредие.