автор: dubrav

и конкретно, на една О.

по: Във парка още ли го има
от приказките езерце едно -
със черно дъно и със бели лилии?
Сега те питам... Знаеш ли защо?

Не знам защо попита. Но,
усетих някава носталгия.
Да всичко ни е същото. Дано,
ако се върнеш, да не ти е жалко.
Тук всичко е красиво. Все така,
като цветя са ни жените.
Зелено е. Не само пролетта.
А ние си отиваме - с липите,
с морето и с горда стара планина...
Ядем се помежду си. А пък дните,
не ги броим, а пъдим ги с ръка.
По дяволите, сякаш сме във рая,
превзет от стадо скакалци.
На нас, за нас не ни е жалко.
Не се замисляй.
Само запомни,
че всичко тука тъй ще си остане,
ще дойдат по-щастливи дни.
Дано сега сърдечните ни рани,
носталгията облекчи...
И в мен носталгия говори,
макар че рози съм набрал.
Превърнали сме красотата в помен.
По себе си съм го разбрал.