автор: ikoveliko

Посадих цвете, а то увяхна. Гледах го, поливах го, говорих му, а то …. увяхна. Беше най-прекрасното цвете всред всички цветя. Носеше аромат на радост и любов. Ярките му цветове заслепяваха всичко, създаваха настроение и всички около него се смееха искрено.
Светеше в тъмната стая и пееше сред горската тишина. Обичах го… Но един ден, без да каже дума, без да сподели с мен, без да предупреди никой, просто увяхна. Положи листата си върху меката пръст и остана безмълвно.
В началото не повярвах. Продължавах да го милвам и да му говоря, обещавах му бъдеще, носих му свеж въздух от планината и вода от снежните върхове, но То само още повече залиняваше. Полях го със сълзи, но и това не помогна. Нищо не ми оставаше, освен да се примиря със загубата му. Само, че аз не исках. Приятелите ми ме убеждаваха да го забравя, да си посадя друго по-живо и по-красиво, но аз упорствах и не губех вярата си, че моето цвете отново ще оживее и аз пак ще мога да го прегръщам и да съм щастлив до него. Не искам да губя тази вяра. Не искам … Ако я загубя – с мен е свършено. Ще увяхна и аз, защото всичко друго няма да има смисъл. Ще изчезна от света заедно с цветето си.
Гледам старите фотографии, а сълзите напират… Какво в теб се пречупи? Какво те подтикна към това бавно самоубийство? Къде сгреших аз? Коя е причината искрицата живот в очите ти да изчезне? Въпросите бяха безброй, а не можех да отговоря и на най-простия. Все повече се обърквах. Само да знаех отговорите… Изходът от всичко това се бе превърнал в илюзия. Нямаше го, колкото и отчаяно да го търсех, колкото и силно да желаех сълзите ти да спрат…
Само да знаех отговорите… Щях да прекося долини и морета, планини и пустини, само и само да стигна до живата вода, която би те върнала към живот. Бих отрязал моите криле и бих ти ги дал на теб, за да можеш пак да летиш, все по-нависоко и по-нависоко, да се отдалечиш на безброй километри от цялата гадост и мърсотия заобиколила ангелското ти сърце и да бъдеш свободна.
Явно аз съм прокълнат. Жените в живота ми до този момент са били само временни спирки. Винаги нещо се е обърквало. Но когато те срещнах и се влюбих, за миг повярвах, че с теб ще е различно, че черната магия тегнеща над душата ми, най-накрая се е развалила, че съм намерил сродната душа, че бих се отрекъл от себе си , само да бъдеш щастлива. Защото именно това е любовта – тоталното отричане и безграничната отдаденост.
Твърдиш, че “с мен се чувстваш по-различно, от с който и да си била до този момент ” , но аз не вярвам. Ако ти изпитваше и половината от това, което твърдиш, че изпитваш към мен, щеше отдавна да си се отрекла от това, което в момента изцяло е завладяло тялото и душата ти. То те е превърнало в роб, в нещо на никого непотребно, обезличава те ден след ден и ти все повече му се кланяш и не можеш без опиянението му, направил те е ЗАВИСИМА… А аз оставам далеч назад, за теб станах прозрачен, говорих ти много, но ти не се вслушваше в думите ми, думите на човека, който те обича. За теб бяха по-важни думите на наркотика, който те примамваше всеки божи ден и на който ти се отдаваше като лека жена, падаше в краката Му и Го боготвореше в мислите си. Ти избра за свой Бог и закрилник Наркотика, а не любовта и аз искрено съжалявам. Любимата ми си отиде… Беше брутално отвлечена в един далечен свят, в който не можех да я последвам, окована с тежки вериги и захвърлена в самота в мрачната и студена килия на опиянението. Трезвият разсъдък липсваше и аз вече не можех да достигна до него – на мястото на сърцето ти се появи празнота…
Защо трябваше да се стига до тук? Кое по-силно от теб победи Любовта? ….
Само да знаех отговорите …
Защо не сподели с мен? Защо не ми вярваш? Защо вече не ме обичаш? Защо си мислиш, че имаш неразрешими проблеми и защо си мислиш, че като се самоубиваш, ще ги разрешиш?. За мен ти винаги си била и ще бъдеш по-красива от всички други заобикалящи ме! Душевно също си прекрасен човек, което всъщност мисля е най-важното. И аз имам недостатъци, защо тогава се влюби в мен, защо ме прие в обятията си, и защо ме целуваш, както никой друг си целувала? Няма съвършенни хора и такива, които нямат проблеми. Затова сме заедно - да се обичаме, да си помагаме взаимно и да гледаме заедно в едно по-светло бъдеще, в което двамата бихме открили пълното щастие…
Твоята личност заседна дълбоко в мен. Трудно ми е да я изтръгна от там. Не! Невъзможно ми е! Последните дни и седмици умирах заедно с теб, ледени кристали пробождаха сърцето ми, което стенеше от болка. Тази болка не пожелавам и на най-големия си враг. Сянка покри светът ми. Всичко около мен се боядиса в сиво. Слънцето се скри зад сиви облаци, студ заскрежи сивата ми стая, гледах в огледалото сивото си лице и проклинах …
Мисля да се откажа. Не виждам вече смисъл в нищо. Ще се превърна в студен камък и ще чакам някоя принцеса да мине покрай мен, да ме докосне с нежната си длан и да ме целуне. Може би тогава ще се освободя от магията и отново ще се родя. Може би …
А сега искам да слушам музика и да остана сам с мъката си … Нямам нужда от никой. Сам в мрака. Отново сиво ежедневие, отново зимния студ без топлината на любимата ми, отново сърцето ми е мъртво… Има ли спасение? …
Мила моя, ОБИЧАМ ТЕ ! - Ето, казах го… Надявам се Любовта да победи Наркотика! Но затова са нужни двама, нужна си и Ти. Забрави за Него и тръгни отново с мен! Ако нямаш силите да го направиш, мисля че и аз няма да имам сили да живея повече…….моля те, спаси ни, моля те ………….


Твой ….