автор: biser4e

Кажи ми сбогом.
Просто ме пусни.
През капките дъждовни да си ида.
Ключът към мен веднага изхвърли.
Не ме помни като врата към минало.
Не искам да съм сянката от сън,
а твоята в душата ми да броди.
Опитвал ли си просто да си звън
от песен или бъдеща мелодия!?
Открадна ми от вярата зърно.
Навярно си поискал да ти свети.
Светулката е поглед в тиха нощ,
несигурна амбиция за нежност.
Неистовото чувство на тъга
е ехото от сетната ни близост.
Пусни ме, а пък аз ще ти простя.
След прошката започваме на чисто.
Магията ти вече разгадах,
почти се случваш, във почти живот.
Разсеяни във времето слова-
стъкмени съчки за почти любов.
Но огънят, стъкмен в една сълза
е винаги зависимост от вятър,
от дъжд и от случайните неща.
Заключен миг във бездна на съдбата.
Но все едно.
Ще тръгна със дъжда.
Ще се прелея в нощният му бързей.
В дланта ти свети дълга тишина.
Пусни я, за да бъдеш необвързан
със малките случайности насън,
със дръзката ми сянка на жена,
с изгубеният в кръговете звън
на ключът, който пада във вода...