автор: Danaya_2

Последният за летния семестър изпит щяхме да го помним дълго всички. Лошата шега на колегите от горния курс, че преподавателката по физиология на висшата нервна дейност преглежда пациенти докато изпитва, се беше оказала истина и след цял ден на крак в усилното, непроветрено преддверие на неврохирургията на ИСУЛ, купето на влака изглеждаше като спасителен оазис.
Нощният влак към Бургас, логично за средата на лятото, беше претъпкан.. Колективното настроение се бе пропило в купчините багаж със стърчащи от него плажни чадъри, катуни домочадие, раздрънкани касетофони и подпийнали металисти, прегърнали под ръка двулитрови бутилки бира. Спътниците ми изглеждаха приятни – достолепни хора на средна и малко над средната възраст, лишени от склонността да обременяват околните с житейските си истории.. С наслада предвкусвах спокойното, тихо и усамотено пътуване.
Вратата на купето се отвори. Беше грозна, несресана, неподдържана, дебела. Чифт очи, вторачени в нищото се залутаха между клепачите. “Прощавайте, има ли свободни места?” попита. Само едно, отвърнаха сконфузено-погнусено присъстващите. Погледите шареха по нея тайно и същевременно с виновна наслада от отвращението, предизвикващо грозното лице. Момичето благодари и затвори вратата. Закриляни под воала на незрящите си погледи, момичето и момчето, което я чакаше в коридора, се прегърнаха. Като участници в нелеп спектакъл продължихме вторачено да пием с очи ставащото зад стъклото в коридора на влака. Притихнахме, за да чуваме по-добре онези интимни думи, които двамата имаха да споделят само със себе си. Тя се разплака. Галеше с ръце лицето му и го молеше да влезе и да седне. Болен бил, разбрахме подслушвайки. На доктор били дошли сутринта в София. Тя щяла да стои до вратата на купето и да не мърда. Той се съпротивляваше като малко дете. Обвиняваше света, че е лош. Твърдата му, остра неподстригана коса стърчеше във всички посоки, сякаш се опитваше да бъде оръжие за защита. Накрая той склони. Умората надви опърничавостта му и той влезе в купето. Показаха му къде да седне опипом. Съседите му по място неволно се отдръпнаха. Тя остана като страж пред купето. През прозореца виждахме, че по лицето й продължават да се стичат сълзи. “Защо тя продължава да стои там? Може би очаква някой да й предложи място.. а дали тя ще се сети после да стане?” Обърнаха се към момчето – защо тя не отиде да потърси нататък, нали и по другите купета има свободни места?” Той не помръдна. Не извърна и незрящите си очи. Само започна тихичко да повтаря, сякаш припяваше песен – “А как ще се намерим после? Как ще се намерим после?” Никой не отговори. Тишината започна да тегне над купето. Всеки беше се взрял в нищото и се стараеше да изглежда по-вглъбен, отсъстващ и незрящ..
Очите й се защураха хаотично, когато усети докосването. “Влез,седни за малко. Аз ще съм тук”, излъгах. Показах къде е мястото ми – беше далеч от момчето, но хванах ръката й и я сложих върху неговата. Не посмях да кажа нищо. Те първоначално се вцепениха. По нищо пътуващите не разбраха, че двамата са се познали. Само кокалчетата по стиснатите по диагонал през купето ръце побеляха. След малко тя стана и отвори вратата. Няма страшно, казах й, стой.. На мене тук ми е по-добре..” Дамата, съседка по място на момчето благородно се смени с нея. Младежът отпусна глава на гърдите на своето момиче и заспа. След малко затвори очи и тя. Половин час по-късно достолепен джентълмен от купето отстъпи мястото си на млада, привлекателна дама на абсурдно високи токчета. Милата, как ли щеше да пътува осем часа на тези очевадно неудобни обувки..

Влакът тракаше приспивно. Като майчина утроба. В коридора, някъде върху купчините багаж, раздрънкан касетофон свиреше July Morning. Беше сутринта на първи юли. Навън, сред избледняващите звезди, залязваше луната. Няма нищо романтично в един лунен залез. Той бележи просто края на дългата, будна нощ, прекарана в трепетно очакване на края на пътя. А някъде, там, зад хълмовете, над морето изгряваше слънцето..

След години, в един от местните чатове се запознах с незрящо момче. Казваше се *****.Лекарите изгорили очите му с кислород, когато се родил. Беше сам. Беше рязък, озлобен и огорчен. Мислеше, че светът го мрази и вероятно беше прав. Разделил се беше с нея. Родителите й я прибрали обратно в родния й град, понеже не одобрявали връзката им. Беше сам. И единственото нещо, което го правеше щастлив, беше музиката. Почти като мен. Даде ми телефона си, но не посмях да му се обадя. Не посмях също така да го попитам, как е посрещнал онзи първи юли преди две години, когато аз гледах от коридора на влака един лунен залез. Сама.