автор: Opium

Такава съм, откакто се помня. Гола, с ниско изрязани нокти и широк, объл, поклащащ се ханш. Той казва, че мириша на кафе и портокали, и на трева. Понякога се опитва да попиe миризмата ми с тялото си, с дрехите си и да си я отнесe вкъщи.

Днес в града мирише на водорасли. От реката е, придошла, пълноводна, люшкаща в скута си бременни риби. Улиците ухаят на цъфнали липи, на човешка история, на бъдеще. Насреща ми се пъчат бременни кореми, пъчат се срещу слънцето, срещу мъжете, срещу грешниците, срещу моята празнота. Сякаш ми се присмиват.

Сякаш малките човечета в тях се премятат, когато се разминаваме, и ми се смеят, защото приличам на изкорубена костенурка. Понякога майките насреща ми сменят тротоара, мога да вдишам страха им, че моята завист ще ги урочаса, че ще направи синовете и дъщерите им като мен, изтърбушени, портокалови, пагубни.

Никога не остава дълго при мен. Обикновено се изнизва сутрин, с изгрева, когато вече съм станала и правя кафе в кухнята, в едно медно джезве, боса и рошава. Нощният студ на плочките гъделичка ходилата ми, забива се в тях като безброй малки иглички и бавно пропълзява нагоре към утробата. Той се навежда да ме целуне по шията зад ухото, откъдето извира миризмата ми и хлопва вратата след себе си. Не си говорим много. Понякога казва "до утре" и тогава отварям широко всички прозорци, дърпам пердетата, сменям чаршафите и излизам да купя цветя. Понякога нищо не казва. Тогава знам, че няма да дойде утре, нито вдругиден, нито дори следващата седмица и следващия месец. Когато го няма, не мисля често за него. Всяка сутрин търкам тялото си с портокалови кори, за да залича следите му. Не го чакам. Вярвам, че няма да го видя никога повече.

Само веднъж му позволих да бръкне в черупката ми. Повече даже, да се навре в нея, да я опипа, да я вкуси, да я огледа отвътре. После ми каза, че там било топло и меко. И влажно. И приемащо. Да, така каза, приемащо. Плътта ми била червена и месеста, а не, както винаги си я представям, суха и жълтеникава като на мумия. Това ме накара да се почувствам смъртна. Не е добре да си смъртен. Всеки може да мине и с неволен жест да те бутне върху релсите, а отсреща задължително се задава влак. Смъртните жени са добри любовници, но при най-малкото невнимание порцелановите им личица, изящните им стави, крехките им сърца стават на сол. А мъжете се връщат при своите мумии.

Всъщност, нищо не разбирам от мъже и жени. Гола, винаги се сънувам гола, с люлеещ се ханш, с поклащащи се гърди, наподобявам прясно бухнало тесто. Изглеждам ужасно примамливо, но като се нaгълташ с мен, ти призлява. Понякога сесънувам прозрачна, като стъкления Антонио от приказката на Джани Родари. Всеки може да види през мен. Всеки може да види малкото червено червейче в утробата ми, което се плацика в околоплодните си води. Чудя се, дали той е влизал в сънищата ми. Дали е виждал детето си и затова след такива нощи изчезва безследно и задълго. Мисля, че знае, че аз съм една бременна от него жена.

Понякога си въобразявам, че ще ме поиска. Няма да е никак романтично. Просто някоя нощ ще хване ръката ми и ще ми направи бебе. И на следващата сутрин, докато правя кафето, ще го чувам, как се къпе в банята. Може даже да си тананика нещо. После ще излезе бос и по халат (вкъщи изобщо няма негов халат) и ще ме целуне по шията зад ухото. Никога досега не е опитвал кафето ми. То има лек привкус на сушени портокалови кори, като мен самата. Може дори да остане за закуска. Ще го изпратя до метрото и ще му купя цвете. Жълт нарцис. Когато се изгуби надолу по стълбите, ще отида да купя детско креватче. Ще съм сигурна, че ще се върне скоро.

Мисля, че проблемът е друг. В седемте живота на седмицата. Наскоро научих, че и седмиците били смъртни, като някои от жените. Може би има някаква връзка между нашата и тяхната смърт. Първият е живот насън, наподобява кошмар, нещо лепкаво и трудно проходимо, от което няма как да се събудиш, преди да те заколят отзад. Знам, че не бива да се вълнувам, това може да навреди на бебето, но нали и то умира заедно с мен.

Вторият живот винаги е по-благонадежден. Това е моят знак, предващаващ ненакърнимост. Но кънти на кухо. В главата ми винаги кънти, сякаш се намирам в подземие. Приличам на Даная, над която Зевс е слязъл като златен дъждец, за да я заплоди. Чувствам се като крава. Вярно, свещена, но все пак крава.

После следва най-хубавият от всички животи, този на триединството. В името на отца, сина и светаго духа. В него се казвам Мария. Никога не са ме чукали мръсно. Дори не болеше, когато раждах, само беше студено.

После... следващият не си го спомням. Лекарите казват, че страдам от частична амнезия. Амнистия, може би. Може би са ми опростили най-греховните от всички пожелания. Мога да съм зла, ако искам. В този живот съм убивала, така пише в психосоциалната ми анамнеза. Убивала съм, за да спася сина си, затова са ме оправдали. Тук съм под лекарско наблюдение. Има решетки на прозорците.

Петък. В петък винаги си почивам. Като водата съм, когато водата си почива. Лея се бавно, разстилам се, блещукам и всичко помня. Много съм ласкава, търкалям камъчета и случайно паднали сламки. Мога да лекувам, потопете в мен раните си.

Само още два живота остават. Какво ли се случва, когато ги изразходвам? Чувствам се наблюдавана, трябва да взема някакво решение. Противник на абортите съм и се страхувам от високо, така че това отпада. Никога не скачам, много съм суетна, мисля, че ще представлявам грозна гледка. Веднъж едно момиче скочи в краката ми. Не обичам да си го спомням. Затова съм като хамстер в колело, винаги започвам отначало, винаги стигам до кошмарите. Да, това е проблемът всъщност. Седмиците имат по седем живота.

Той ли? Той преминава през времето като кола, заблудила се в насрещното движение. Скъпа кола, Крайслер може би. В понеделник ме убива, винаги в гръб, никога не виждам лицето му. Във вторник ме опложда. В сряда не смее да ме докосне. В четвъртък - не съм съвсем сигурна, може би е човекът в бяло, може би е онзи другият, който се мярка от време на време зад вратата от млечно стъкло. Понякога носи

цветя, сестрата ми ги слага в една висока ваза. Обикновено са макове и диви божури, затова си мисля, че четвъртъците са винаги през май. В петък се къпе с мен, сапунисва ме нежно и там, между краката. В събота ходим на мач, после се отбиваме на по бира в градския парк. В езерото има лебеди, аз се страхувам от лебеди. В неделя си тръгвам. Казвам, че отивам за цигари и никога не се връщам. Понякога нарочно забравям по нещо. Парфюм или шнола, даже шалче. Слагам портокалови кори под възглавницата. Сигурна съм, че добре ще се грижи за детето ни, той е прекрасен баща. Понякога ще му липсвам, но ще го преболи. Ще си остана само ухание. Синът ни прилича на мен.

юни 2003