Пълзи кварталът. Бавно изветрява
на двеста метра в мраморната нива.
Кипариси метат в небето плявата
и житото, разпръснато от живите.
Сълзи от кранчето, а мудно времето -
в чешмата равно капе тишината.
А от небето - стълба бяла прежда
e кратката ни връзка от земята.
Спокойствие – не вярват в него даже
тръбачите на каменната песен.
Природата с живот ще ни накаже,
а по-нататък може да е лесно.