След като автобусът се отдели от асфалтовия път, туристът ни водач включи микрофона и започна да разказва, грижливо запомнените от многобройните му пътувания истории за местността.
- Двата хълма, процепени от реката, към които отиваме, са останките от древния вулкан Кожух. Местността е по-известна като Рупите и само в нея пророчицата Ванга е имала ясновидските си способности.
Наблюдавайки камъша по двата бряга на реката, покрай която се движехме, си припомних, че сам аз бях чел във вестника преди години ".. как Курск ще бъде под вода...".Наскоро преди това бях завършил Геофизика и останах в недоумение, как този град в центъра на Евразийската континентална плоча ще потъне от някакъв катаклизъм? Теоретически това бе пълен абсурд и тогава сметнах, че възрастната жена бълнува вече. Само че времето доказа, че тя е виждала през него - нещо непонятно за простосмъртните като нас. След години руската подводница си потъна и цял свят разбра, че Ванга е "чула" предсмъртните стонове на моряците в нея.
Първото нещо, което забелязахме, когато автобусът спря, бе бялата църква с приятно модернистични форми и станописи. Въпреки ранния час се наложи да почакаме преди да влезем да запалим свещи. Опашката от поклонници от цяла България се движеше бавно и с почит. Това, че пророчицата не бе канонизирана, не накърняваше с нищо славата и, защото тя се крепеше на много солидни езически и народни корени. Гробът и бе отрупан с толкова разнообразни цветя - от скъпи орхидеи до набрани в двор маргарити, което показваше почит от всякакви рангове и възрасти. Сякаш тя все още имаше душа за болката на всеки.
Оттам потокът от хора ни водеше към китния двор около къщата й. Едно наистина свято място. Зелен оазис под палещото вече слънце, затворен между двете стени от червеникави скали, целите процепени от лавата, изригвала преди хилядолетия. Лъкатушейки по пътечките, бяхме привлечени от шума на чешма, от която всички си наливаха вода за пиене. Изведнъж над приведените хорски гърбове видях метална табелка, вградена в старателно иззиданата под красиво покривче стена на чешмата. Надписът на нея - "Минерална вода"; парите от басейните зад къщата; сгърчените скали и малката бяла къщичка на пророчицата до мен, се завъртяха в ужасяваща асоциация. Поседнах на пейката и спомените от преди 20 години нахлуха в главата ми.
Беше 1983-та година, средата на три годишното ни разпределение в Родопите. Базата ни беше в Асеновград, но с изключение на зимата бяхме по обекти в планината от Ивайловград до Батак. Сигурно е бил ден преди или след някакъв национален празник, защото всички си бяхме в лагера от бараки. Неочаквано за вечерта, ни покани на гости един от геолозите ни, Христо. Беше хубав мъж, не много висок но набит, с гъста брада, кален на няколко сибирски и уралски обекта. Беше се оженил наскоро след връщането си и имаха прекрасно бебенце. Ходеше сам по обекти, съпровождан от немската си овчарка. Животното беше в зряла възраст, едро и добре обучено. Всички му завиждахме за него - верен другар във всякакви полеви ситуации.
Поканата му тоя път беше малко особена, без видим повод, нетипична за скромният му и затворен характер. Стори ни се дори малко блед и сериозен за човек бил поне месец сам в планината. Обаче беше толкова категоричен, че никой не му отказа. Жена му се бе подготвила с трапезата толкова богато, че когато вдигнахме чашките с ракия за уводен тост, настъпи неловко мълчание. Всички се спогледахме в очакване домакинът да обяви причината за събирането. След известно мълчание той каза едно кратко "Наздраве", натъртвайки на втората част на думата и пак млъкна. Такова поведение беше толкова неуместно в оная бохемска компания, че никой не отпи. Като се позамислих, не си спомних за някаква скорошна болест или лоша вест за това семейство, а и хилнатото до уши бебе, поизправено в кошарката, потвърждаваше нашите вътрешни опасения.
- Чакаме разказ! - избоботи бай Йовчо, едър беловлас старец, бивш миньор и нещо като неофициален говорител на тайфата.
- Е, ...ма не обичам да разказвам - промълви Христо - Знаете нали?
- Знаем, но тая днес няма да мине! Искаме разказ от А до Я. Ние тук колеги ли сме или лукови глави? Най-лесно ни е да се напием, ама няма да ни е сладко, ако не знаем за какво! А пък като те гледам и такъв попарен ... абсурд. Почвай!
След още минута мълчание, през която явно събираше мислите си, Христо заприказва бавно:
- Преди седмица заминах да проучвам околността на село Росен. След две години е планирано геофизичен отряд да прави подробни изследвания там. Един от нашите камиони ни остави с раницата ми и кучето на разклона за Кърджали. Тръгнах пеш и след два часа, когато селото вече се виждаше на билото, пресякох реката. На Изток се възправяше като на длан скат с перфектен геологичен разрез. Между водата и него имаше идеална за бивак поляна, затова тръгнах по нея. Когато стигнах до малко поточе, започващо от минерален извор в скалите, свалих раницата си и разпънах палатката. След като подредих багажа, реших да отида до селото да поразпитам местните хора и хапна в кръчмата. След час, по тъмно вече, бях при тях и ми разказваха и показваха какви останки от стари рудници са забелязали и къде. Всичко беше нормално до момента, в който ме запитаха къде съм отседнал за спане. Като им показах на картата избраното от мен място за бивак, най-възрастния овчар се изправи като ужилен.
- Момче младо, изяж си набързо кебапчетата и веднага отивай и си мести палатката другаде. Никой не бива да преспива на Самодивската поляна, ако му е мил животът!