автор: Ray

Миналото не е рис,
утоляващ глада си с онези,
които са го изконсумирали.
И все пак – стискам очи.
Не смея да се извърна –
да не ме затрупат
разхвърляните камъни
на родната ми къща.
Има нещо апокалиптично
в сравненото със земята детство.
В стичащите се мамини мъниста
и в татковите побелели коси.
Фадромата на порастването
разрушава основите
на ежедневната инерция.
Усещам се като на война –
сляпа
и парализирана
от амнезията
на първите си 40 години.
И без градината,
в която баба отглеждаше божури,
а аз – спомени.
Страхът е рисът,
утоляващ глада си с онези,
които го консумират.
Оглозгана и кървяща
се страхувам,
безумно се страхувам
ще успея ли
с голите и изнежени женски ръце
да построя от живота си
нещо повече
и изобщо нещо,
което да притежава
светостта
на съборената дядова къща.