автор: eklekti4na

"Да трасираш живота си!” – този конформистки порив напираше у нея още откакто беше много малка, или поне така се чувстваше. „Бъди смело, момиче, знай към какво се стремиш, начертай пътеката към успеха” и куп други тривиалности отекваха в детинската й мисловност. Беше толкова малка. Но малкостта й така и не позна хлапашкото безвремие.
Само нощем, като заспиваше, малко се страхуваше, че е изпратила поредния ден, без да остави ни една дяволия на света. Но, подклаждан от поощренията на големите хора, този страх след време неусетно се преобрази в самодоволство.
Беше гордостта на фамилията! Цялото роднинско войнство нежно я обгръщаше с амбиции. Едва надушили триумфа на нейния устрем към съвършенство, всички почнаха един през друг да я замерят със собствените си неосъществени си житейски стремежи. Ден след ден, мъдро и компетентно, големите хора от рода й откриваха в нея какви ли не заложби. Залагаха като на състезателен кон. Кой за художник, кой за физик, кой за архитект – всеки имаше своята концепция за бъдещето й и си я отстояваше с настървение и непоколебимост. Почти нямаше професия, която да не й беше предречена. Един през друг големите хора съзираха в нея поредното талантливо зрънце и наставнически я окуражаваха да бъде упорита, за да го развие.
Скоро и тя започна да се блазни от надеждите, с които я обсипваха. Не се обърка, не се смути, не изпадна в летаргия, както сигурно би се случило с много от хлапетата на нейната възраст. Напротив, започна да се пристрастява към ласкателствата. Не можеше да си намери място, ако случайно някой от големите хора, я подминеше безмълвно. Имаше само един от рода – чичо един, по бащина линия -, който някак си стоеше отстрани. Той може би беше единственият, който просто гледаше и не искаше да участва в залозите. Нея това я ужасяваше. Мисли дълго и откри сервилното решение. Планираше да го прелъсти като се запише на уроци по пиано и солфеж. Чичото беше музикант. При това световно признат. Сиреч, летвата се вдигаше много нависоко. Това само настърви още повече апетита й за постижения и почти освирепяла, тя се отдаде на новата си денонощна страст, може би най-силната от всички досега. След книгите, рисуването, математиката, астрономията, програмирането, танците, баскетбола, ораторството... пианото някак отприщи всички гении, събрани в нея. Завидната лекота, с която просвири, разбира се, не учуди педагозите. (Всъщност, по-скоро обратното би ги учудило). Много скоро и чичото се предаде. Поредният голям човек се отприщи на благословие и й вдъхна дозата самочувствие, която в този момент й беше жизненоважна. За да може да продължи напред.
Тя така искаше да зарадва големите хора. Много го искаше! На всяка цена го искаше! Колкото и да болеше от този нечовешки напън, тя не можеше да се жали. Нямаше право, защото вече беше решила, че иска да ги направи щастливи. Че ще се бори до последно, за да сбъдне надеждите им. Че ще оправдае високите залози. Беше толкова безмилостна към себе си, колкото нито един от големия й род, не би могъл да бъде нито в този, нито в следващите си пет живота. Понесе върху ронливите си восъчни криле парещите ожидания на големите хора. Състезаваше се с всичката спортна злоба, с гигантския хъс и извънмерната воля, на които беше способна крехката й, още бебешка душа. В моментите, в които раните кървяха най-силно, просто затваряше очи и преброяваше наум до десет. Само толкова почивка можеше да си даде - само десет секунди и то в моменти на агония. Бързаше да трасира живота си!
Всъщност нейният ли беше този живот изобщо? Не искаше да си задава подобни въпроси. Нямаше време за това, пък и сили нямаше. Предпочиташе да живее заради насладата от сбъднатите чужди въжделения. Предпочиташе да вярва в щастието си, защото самосъжалението беше лукс, който не можеше да си позволи.
Тайно я гледах отстрани, докато предъвквах поредната си, поръсена с пипер филия и замислях днешната си дяволия. Да, дяволията, която щедро щях да подаря на света с посланието: «от мен за теб с много любов», като любовен комсомолски надпис на черно-бяла бригадирска снимка. Правех ги и заради нея дяволиите. Но стоях безмълвна, като чичо й, преди тя да просвири на пиано в негова чест. Не исках да й се натрапвам. Не исках да й бъда в повече. Поне аз. Поне за момента. Но иначе предвкусвах мига, в който забързана между два ангажимента в претрупания си график, щеше да дойде при мен и щеше да търси одобрението ми. Просто, за да отвоюва по нейния си самоотвержен, войнски, болезнен начин, нашето приятелство. И тогава не знам как ще й кажа, че аз съм от малкото, които предлагат приятелство, просто ей така, без нищо. Как, като дори и собствената й майка винаги я е обичала срещу нещо в замяна? Как, като тя е убила още в зародиш вярата си в безусловната любов?
Не пожелавам обич при определени условия и на най-големия си враг, камо ли на най-добрата си приятелка. Но мисля да замълча и да продължа да гледам кротко, защото така ще е по-добре за нея. Поне себе си да й спестя, защото и без друго, струва ми се, няма да ме разбере. А ако все пак ме разбере, това значи да обезобразя живота й. Не, благодаря! Не мога да играя такава касапска роля. И никога не съм можела. Такъв остър нож малко хора биха понесли. Дори и тя.
В някои случаи, да поддържаш илюзията, е въпрос на приятелство. На истинско и безусловно приятелство. Даже в много случаи, честно казано!

That’s what friends are for, както се пееше в една стара песничка.