автор: Penzi

Обичам да готвя. Не! Обожавам да готвя. Когато бях малък, а майка ми - между живите, все се въртях около нея когато готвеше. Още звучат в ушите ми нейните думи:
- Я вземи, мама, са научи да готвиш, че кой знай ква ша та олепа...
Сигурно е било в лош час казано, защото взе че се случи.
Прибирам се аз от село. Баща ми заклал кокошка. Селска, ей! Не ония изкуствени бройлери, дето ги продават по магазините. И си мисля как ще направя кокоша чорбица за моите дечица. Че на селската кокошка й приляга достойно погребение. Една част ще стане на супа, друга - с ориз, с картофи... И тъкмо режа лука, за да го сложа да си ври и си тананикам Арията на Дон Базилио от операта "Севилския бръснар" на Росини, когато влиза Вампирко. На лицето й най-смразяващата физиономия, а на устата й:
- Ооооооооооо...
- Какво? - питам невинно аз.
- Ти режеш лук!... - отвръща тъща ми с такъв ужас в гласа, все едно ме е видяла да й изливам водката в мивката.
- Ами да... Какво има? Кокошата чорба се прави с много зеленчуци - лук, морков, целинка, корен от магданоз, ако има и пащърнак даже...
- АЗ ТОВА НЕЩО НЯМА ДА ГО ЯМ!!! - заявява категорично Вампирко.
На това място вместо да я хлопна с тигана по главата, а после да почистя добре остатъците, аз навеждам раболепно глава, защото тъща е туй, ей! Туй е мамката на моята жена любима, а пък аз съм заврян... Оказва се, че тоя дзвер обича само бульон-натюр. Което ще рече да се свари кокошката с малко солчица и нищо повече, освен фиде. Мъка!!!... Колко ли кокоши душички ме гледат сега навъсено от небето?
И не, че Вампирко си падаше много по готвенето, де... Правеше точно определен брой неща по точно определен начин. Тиквичките - с ориз. Месото - с ориз. Виж, картофи да ти изпържи, това й го признавам.
Рецептата е следната.
Купуваш картофите и десетина бири. Обелиш два-три картофа, хайде бира-пауза на балкона. Нарежеш ги, бира-пауза на балкона. Сложиш ги да се пържат в тигана, бира-пауза на балкона. В края на краищата готвачката започва да фъфли и не може да се държи на краката си, обаче пък картофите са станали един път. Ръцете си да изядеш. Сигурно от бирата ще да е... Друго обяснение нямам.
Аз пък съм точно на оборот (рус.) и на обратно. Никога не помня точно рецептата. Слагам по вътрешно усмотрение и по вдъхновение. Само знам правилата. Нищо повече... Но каквото и да сготвя, слагам и листенце-две любов към хората, на които държа. Това е то! И всичко се получава страхотно... Най-драго ми става, когато всички ми ядат манджите и ги харесват. Когато бяхме на село с малките, направих пълнени чушки с ориз и месо. Гледам как ядат те и баща ми и ми става едно драго... И казвам:
- Еййй, щом ги ядете, значи съм ги докарал...
- Тати - казва госпожица Въшкова - ти всичко докарваш. Ти си автобус!
Страхотен комплимент, няма що!...
С ръка на сърцето мога да кажа, че Бившата също готвеше. Може би с не чак такова желание, но поне се стараеше да има някакво разнообразие. И на нея не й беше лесно между чука и наковалнята...
Когато променихме семейното си положение, така се случи, че заживях на работното си място. Там много бързо се надушихме с една от колежките ми, която предпочиташе готвената храна, вместо сухоежбините, защото имаше проблеми със стомаха си. Аз пък копнеех за сготвено. Затова решихме, че можем да си готвим.
Ставам аз от сън и съм си вече на работа. Всички други ги няма още. И докато дойдат, колко му е... Нарязвам лука, настъргвам моркова и хоп - в тенджерата при нагорещеното олио. Взимам им душичката, а после слагам микс от зеленчуци. И колкото повече видове, толкова по-добре. По-едрите ги нарязвам на малко по-дребничко. Заливам ги с водата... Сол на вкус... И за известно време забравям за котлона. Когато всичкото това нещо се свари хубаво, слагам две триъгълничета топено сирене, които са размити предварително в бульона. Е, не забравям и ония вълшебни стръкченца любов към хората, на които държа...
Идват служебните ми жени (назоваеми вкратце колежки) и от коридора се чува.
- Мммм... Колко хубаво мирише! Пенко пак е готвил...
На обяд сядаме пет-шест човека и дордето не видим дъното на трилитровата "Минутка", не ставаме. Яде народът, а на мене ми е драго. На другия ден готви колежката ми.
Колко й трябва на една жена, за да е щастлива. Просто някой да й сготви. До сега рекламации не е имало!
Това добре... Обаче колежката ми е съименничка с Бившата.
Започвам да готвя един път, обаче олиото стигнало дъното. Замазах положението с краве масло и даже стана по-добре. За всеки случай, реших да звънна на колежката ми и да я помоля да купи бутилка блажнинка. Хващам тутурутката, намирам в указателя някаква си там Катя и набирам... Отсреща се чува едно тихо и сънено:
- Да?
"А - мисля си аз - гласът малко не прилича."
- Катя, ти ли си?
- Да...
Естествено, какво друго ще каже...
- Събудих ли те?
- Почти...
"Хм! - мисля си аз - по това време би трябвало да е вече на някоя спирка, или в автобуса... Лелеееее!... Дано не съм я сварил "на калъп"... Ами да си е изключила телефона пък! Аз кво съм виновен?"
- Мога ли да те помоля нещо?
- Казвай... - чувам отсреща.
- Абе, нещо олиото ни свърши. Можеш ли да купиш на идване?
- Откъде пък да ти купувам сега олио?
"Ъ!... - мисля си аз - И тая я разсърдих нещо..."
- Ами от някой магазин, като идваш насам - казвам й аз съвсем повяхнало.
- Ама, откъде накъде аз ще ти купувам олиото, бе?
"Айдееее... Уйде конят у ряката. Какво ли съм й направил?" - мисля си аз.
- Е, нищо! Карай... Аз ще си купя. И без това замазах положението с едно масло... Карай! - смотах някак си, но ми стана много неприятно.
И в този миг от отсрещната страна се чува едно:
- Хи хи хи...
И в това "хи хи хи" познах смеха на Бившата...
Тогава вече картинката ми се изясни.
- Уфффф! Катя, ти ли си бе?
- ХА ХА ХА...
- Лелеее, изкара ми акъла...
- ХА ХА ХА...
Голям смях падна.
Та... такива ми ти работи с моето готвене.