автор: mary_jane

Тих следобед, тихи слънчеви лъчи,
тиха е мъглата, непоносима тишина гори.
Да стана и да тръгна заедно със светлина
или просто за остана тук?
Защо съм аз? – въпроса на гората,
Защо съм аз, а в мен живее някой друг?

Картини във ума си пак рисувам,
без шума на четката да чувам
И заспивам в тях,
Мълча си....

Защото вика ми душата,
Страда,
Плаче,
Мята се,
Умира,
Търси, а не знае бряг
Поспира...
После хуква пак!


СПРИ!
Нека да подишам малко,
нека да поема залък,
нека да се видя в огледало,
нека да направя крачка жалка.

Спи, спри, спи! Спри, Луда съм ...Умирам в лудостта на мрака,
слънцето застанало зад хълма чака,
да се отрека от него и да го намразя
да разбере, че няма смисъл да ме пази.

Но аз заплаквам и с ръце го търся,
Очаквам го,
Обичам го,
И ставам дневна фея, танцувам по тревата боса.

Довечера когато мръкне, пак ще бъда тайнствен призрак,
пак ще страдам и и ще мисля.
пак...разкъсана от злото...
пак ще страдам за доброто.

Душата ми е няма...
Господарка е на два различни храма.