автор: apostolicia

Дръж сопраното

Ние с Ники обичаме купоните. Аз обожавам да пея. Пея с огромно удоволствие. Особено ако е с приятели около лагерния огън или в най-лошия случай - около масата у дома. Сърцето ми просто пее.
Да, ама колкото и да ми пее сърцето, то, горкото, глас няма. Няма какво да си кривя душата. Направо си признавам, че щом запея, остават само най-глухите. Гласът ми е ужасно фалшив, но за сметка на това е доста мощен. Няма начин да се изгуби в хора от гласовете на другите. При това не само губя мелодията, ами си минавам от тоналност в тоналност, както и когато ми дойде. Големият ми проблем не е, че не мога да пея. Големият ми проблем е, че въпреки това пея. Добре, че приятелите ми ме обичат…
На рождения ми ден са дошли много хора. По някое време се разполагаме на пода върху китеника от непредена вълна и ни идва зев за песен. Аз най-обичам македонските. Заскимтявам “Морен сокол пие” и компанията ревва с цяло гърло след мен. Придават си възторжен вид, за да не ме обидят, но аз въобще не се заблуждавам – ентусиазмът им всъщност е зле прикрит напън да заглушат собствения ми глас. До мен – Ники, който е бас-баритон и пее верно, ама не знае песните и държи само исото. А от другата ми страна Рачева, която също има артистичен бас-баритон -–къде поради професията си на актриса, къде от милионите цигари, къде по рождение.
По някое време обаче Рачева не издържа и намира тактичан начин да ме откаже от пеенето. Деликатно казва:
- Слушай, Ели, ти дръж сопраното, а басовата партия остави на нас с Ники, става ли?
Поглеждам я кръвнишки.
- Абе, Рачева! Що ме будалкаш?! Отлично знаеш, че не мога да държа никаква партия, а ти ми пробутваш сопраното, при това знаеш, че съм мецосопран.