автор: gotin

Все по-често изпускам неща от ръцете си.
Тази сутрин счупих любимата чаша за кафе на жена ми, която й беше подарена от майка й, защото някога нейната майка я получила като подарък за спомен от едно незабравимо пътуване във Виена от мъжа си, но тогава чашите били две и те всяка сутрин пиели запарка от леблебия и какао в тях, но когато бащата на майката на жена ми починал внезапно, неговата чаша изчезнала също така внезапно и навярно духът му се беше преселил в чашата на жена му, защото тя я пазела повече от очите си, убийствено зелени на цвят, предавани от поколение на поколение (заедно с безценната чаша), същите тези очи, с които жена ми сега ме гледаше, убийствено.
Искам да я погаля, тя да потрепери от искреност, да й прошепна или да й шептя, но вече осма година събирам погледа й от пода, подреждам го, лепя го, още като малък плезех езика си навън, когато се напрягах и старателно съшивах скъсаните си представи, изплезил съм го и сега, изплезил съм го вече откакто се помня, пресъхна горкият, деформира се, атрофира, забрави местоположението си, така и не се прибира в устата ми, на топло, тихо, тъмно, сигурно и влажно, и виси, обесен върху желанието ми да залепя парченцата, но тя така и не вдига убийствено зелените си очи, нали ви казах - все по-често изпускам нещата от ръцете си.