автор: apostolicia

Да си ступаме едни кюфтенца

Ние с Ники през уикенда, както винаги, сме на Вереница и трудим здраво, защото е усилно лято. И както е известно, мъжката работа, макар и по-тежка, като количество е далеч по-малко от женската такава. Ники си свърши неговата и полегна, а по мен от зор и дрехите треперят. Така през целия уикенд. Пребих се от работа, честно. То не бяха консерви, то не беше чудо.

Най-после се натоварихме в Москвича и поехме кам дома. Това май беше първото ми сядане за деня. И докато блажено се разтапях на седалката и разсеяно зяпах пейзажа отвън, в мозъка ми прещрака една изключително гадна мисъл: “У дома няма нищо, готово за ядене!”. Тая гадна мисъл подло завзе съзнанието ми, което безуспешно се бореше срещу завоевателя с отчаяни писъци “Уморена съм до смърт!”. Видя се, че няма накъде да мърдам и ще се наложи да измисля нещо. Пресмятам наум с какво разполага килера. Картофи, кайма… Пържени картофи и кюфтета. Ужас! Да беля картофи! Права?! Да ги нарежа! Пак права?! Да ги изпържа скандално бавно. Да замеся каймата – белене на лук, стъргане, сълзи, подправки… Пържене… Сълзи напират в очите ми.
Не, не и не! Не може ли да е нещо бързо, нещо лесно? Като … бъркани яйца, да речем.
Спасителната мисъл ми хрумва точно в мига, когато Ники, който никога през живота си не е готвил, казва:
- Мило, знам колко си изморена. Няма да те карам да готвиш сега. Що не си ступаме набързо едни кюфтенца с пържени картофки?!