автор: apostolicia

Отмяна

Ние с Ники поканихме сестра ми на гости за цялото лято. Щяло да й бъде скучно в София. За да не скучае и в Монтана, тя си намери работа в някакво кафене, колкото да не е без хич, пък и джобни да си изкарва.

Вечер обикновено първа се прибирах аз. И като жена-домакиня, тутакси връзвах престилката и се захващах с прехраната, а междувреманно, докато си почивам, и с пералнята, прахосмукачката, четката за прах, ютията и всякакви такива женски забавления. Всеизвестно е, че жените-домакини са от една особена порода, която е в състояние да върши всичко това едновременно, плюс разговор с мама по телефона. Ася се прибираше от работа на етапа, когато тъкмо прибирам прахосмукачката.
- Ох! – пльосва се тежко в най-близкото до телевизора кресло, понеже е късогледа. – Ако знаеш само как ме болят краката! – оплаква се вопиющо. – Направо съм скапана. На тебе как ти мина денят? Тоя телевизор защо не е пуснат? Е, какво прави днес? Нещо интересно?
- Ами, пресконференция в една партийна централа, брифинг в общината, тичах пеша до промишлената зона чак за някакво тъпо интервю, разбира се се върнах пак пеша…
- Не, бе! По телевизията.
- Аз работя за вестник, кога най-после ще запомниш, че нямам нищо общо с телевизията.
- Питах ще дават ли нещо интересно по телевизията – губи търпение тя, докато аз загрявам със скоростта на албански реотан, че изобщо не я интересуват моите ежедневни репортерски неволи. И кипвам:
- Е, не! Това не успях да ви сдъвча и да ви го смеля! Наложи се преди това да изпера, да сготвя, да изчистя…
- Ама и тоя Ники! – проявява разбиране сестра ми. Съчувства ми и веднага застава на моя страна. – Поне прахосмукачката можеше да пусне той. Направо нищо не ти помага! Искаш ли все пак да пуснеш телевизора? Ужасно ме болят краката.
Минавам шестте метра от вратата до телевизора, за да го пусна на седящата едва на метър от него Ася. Нищо, че нямам път от там, нали ми съчувства. Ники наистина нищо не ми помага. Той се прибира от работа късно, защото в търговията, особено през летния сезон, няма твърдо установено понятие “край на работното време”. Прибира се, когато свърши работа и от вратата вика:
- Гладен съм, давай да ям! Какво има?
- Ами, нищо, просто съм уморена – казвам, поласакана, че веднага е забелязал скофтеното ми настроение.
- И нищо не си сготвила? А яйца имаме ли?
- Разбира се, че съм сготвила – вдявам, че въпросът всъщност е бил за манджата, не за мен. – Мислех, че те е грижа за мен, а то било за яденето.
Той ме прегръща разнежен.
- Разбира се, че ме е грижа за теб. Нали те обичкам. Обаче коремът ми е толкова празен, че като нищо ще те сбъркам със сандвич. А като те изям какво ще обичам после?!
Докато дъвче, поуспокоен, се интересува какво толкова ме е изморило.
Обяснявам му, докато оправям леглото и се отпускам блажено в него.
- Ей, ама и тая Ася – възмущава се Ники. – Хич пък не иска да ти помогне в домакинството. Жена е в края на краищата! – съчувства ми и в мига, в който тупва в леглото до мен, казва – ей, забравих. Извинявай, ама ще ми донесеш ли чаша вода, много съм изморен.
Ставам, въпреки че почти съм заспала, и отивам за вода. По пътя тайничко избърсвам сълзичка на умиление. Колко са загрижени за мен най-близките ми хора - чак съвестно ми става. Изглежда съм се изкарала истинска мъченица в техните очи, та всички ме съжаляват. Не съм чак толкова уморена, холан, та всеки да иска някой друг да ме отмени.