Няма друга такава страст... Тя се любеше сякаш сетивата й бяха капка дъжд, шепа вятър и дъх на необуздани нощни коне. Всяка вечер бе с някой друг... И му се отдаваше така, сякаш го е обичала винаги. Очите й преливаха от копнеж и дяволска жажда. Кожата й с ухание на дива ванилия ги влудяваше.
Едва издържаха да не целуват непрестанно това тяло, изваяно само за ласки. Но винаги си отиваше с първите лъчи. Прибираше черните коси, спускащи се изкусително по раменете й и слагаше тъмните очила, умело прикриващи онзи поглед на покорителка, на жена, която може да получи всичко, стига да го поиска. Понякога сядаше пред огледалото и се усмихваше. Хубаво й бе да знае колко е прекрасна. Но всъщност се мразеше за това. След всяка лунна нощ на страст, тръгвайки си, преминавайки по тихите улици, тя си мислеше... мислеше си за това проклятие. Всички я обичаха... обичаха я безумно... Обичаха я по най-жестокия начин. Любеха я в мислите си... Обичаха малиновите устни, превърнали всяка целувка в миг съвършенство. Обичаха тялото, рисувало пътеките на сладостта... Обичаха толкова много неща. Но не и нея. Копнееха да се губят в блясъка на тъмните очи, по-тъмни от пътеките към ада. Но там зад ирисите, където се криеше кървящото сърце на вятъра, където пищяха прерязаните вени на слънцето... Там никой не смееше да стъпи. Онова кътче никой не пожелаваше да обича... Твърде тъмно и стръмно бе и те не го искаха... И всяка сутрин с първите лъчи на слънцето си отиваше. Но тази нощ... тя не дойде. Един хубав младеж я чакаше... а нея я нямаше. В пепелника на масата бе останала една недопушена цигара... А пианото не бе толкова скучно... Беше различно, към черно бялата му одежда бяха прибавени капки луда кръв... кръвта на изпепеляващата... кръвта на изпепелената... с лед.