автор: kolebin

Питаш как съм? Кофти, много кофти, приятелче! И не защото нещастието ме е застигнало, не! Дойде ли, ще се оправя. Но да го усещаш как приближава, как те обхваща бавничко и ти мърка на ухото гаднички предвещания – трудно се издържа.
Знам, отговоря ли му, разбере ли, че го чувам – ще се закиска щастливо, ще ме прегърне и ще затропа победен танец – с мен, около последните парцалчета надежда.
Ей това е трудното! Да не си двайсетгодишен, с всички залъгалки на младостта: животът е пред мен, тинтири-минтири! Да се отвориш за нещастието, да го предизвикаш – и да отминеш победен победител, щастлив нещастник (или обратното, все тая!), разбрал-неразбрал що става.
Но аз знам. Усмихвам се – уж нехайно, карам към пропастта и си свиркам, демек, не я виждам. Такива ги върша, и не ден, и не два!
Като онова свличане по леда е, към истинската пропаст, дето не знаех до последно кой кого ще излъже. Цялата ми сила сбрана на топка напираше да сторя нещо – с кормилото, със спирачките... Нещо! Сторих най-трудното – нищо! Ей тъй – галех спирачката, милвах кормилото – вместо да ги потроша, та и нас наедно. Молех ли се богу? Тъй и не разбрах, с четири деца в колата къде да се молиш?
Запряхме! „Деца, излизайте! Едно по едно и много кротичко!” Уф! А сега... Като видях предните гуми почти в бездната, ми призля. Изнесоха колата на ръце. Господ ни спаси – смили се над децата, покрай тях и над мен.
Сега какви ги върша? Все така – с нищото побратим станах. И пак Господа не намирам за подкрепа.
Инак всичко върви по старому! Драсни и ти някой ред.

Питаш как съм II

Питаш как съм? Баща ми неизменно отговаряше: „Орта-будала!” Не съм питал за превод, ала го усещах като „горе-долу!” След няколко изкарани по фронтове войни, след национални катастрофи минали над главата му, всичко става „горе-долу” Ни си горе, нито пък долу! И аз така.
Знаеш, майката на Габи легна на легло и всичките ни планове от горе полетяха надолу с главата. Лазехме по дъното, изкатерихме се донякъде – провидя се и синичко от небето. Къде заедно, къде поотделно, добрахме се докъм средата. Ей ни горе-долу! Брулят ни разни въртопчета и се гледаме подозрително, ти ли, бате, се размърда, та пак се люлеем?
Уж се крèпим един друг, ама из главите и там ситни въртопчета. Ако се упуснем накъде? Габи строи защитните диги – една, с работа, друга – подредби из новото-старо убежище и там нийде за мен местенце няма. К’во правя? Помагам по градежите, усмихвам се окуражително, „тъй, тъй, моето момиче!” Моето момиче и то се усмихва благодарно и мъчи да закрепи (с мойта ръка!) на някоя издатинка. Полюшва се там: „Помощ!” Друг няма наоколо – засега – та помагам. И чакам.
Щото моя път го виждам. Като онова свличане по леда, към истинската пропаст, май съм ти разказвал за него.
Питаш как съм? Крèпя горе-долу! Пък се подсещам какви катастрофи стават, природни катаклизми всякакви... и скоро ще го докарам до бащиното „орта-будала”. И сега не го знам с точност, но по усет е да караш с нищо наоколо към нищото!
Инак всичко върви по старому! Драсни и ти някой ред.

Питаш как съм III
Питаш как съм? Нищо ново! Засега!

Питаш как съм IV
В дупката съм. Не е толкова зле, дори е комфортно.
…