Аритметика ала Ники
Ние с Ники все коментираме нещо. По принцип не пред хора, щото това си е жива клюка. Обаче когато сме си двамата, никак не се притесняваме да си коментираме.
Та веднъж с Ники обсъждаме някаква любовна драма между наши познати – той на 24, тя на 30 години. Ники съвсем искрено се възмущава:
- И как тоя млад пич се е хванал с тая дъртачка?
Аз ококорвам ей-такива очи.
- Ники! Чу ли се какво каза?!
Междувременно той се е сетил как стоят нещата в нашето семейство и решава да замаже гафа с още по-голям.
- Абе, мило! – казва. – Абе ти поне си симпатична, а тя е направо грозна!
Освен това тяхната разлика е цели шест години, а нашата – само осем!
Калобранът
Ние с Ники си имаме кола, като всички средностатистически семейства. И като в повечето такива и двамата имаме документ, ама шофира само той. Веднъж обаче ми трябваше спешно семейния Москвич. Беше малко след като го купихме и малко преди да се откажа от всякакви мераци да шофирам.
Вечерта, както си гледаме телевизия, аз казвам: “Колата ми трябва за утре!” като че ли е нещо съвсем нормално. При това го казвам с всичката категоричност, на която съм способна, за да пресека всяка възможност да ми бъде отказано.
Ники мълчи известно време, прави се, че разглежда програмата на телевизията, но всъщност търси начин да ме отреже за колата. Още не й се е нарадвал.
- Къде ще ходиш? – пита най-после с вид на приятно разсеян.
- Ще правя репортаж в Долно Белотинци – отговарям невинно.
Това вече прелива чашата. Ники скача и започва разпалено да ми обяснява, че петроханските завои са си направо стрела пред пътя за това село. А пък автобусите как хвърчали, пък колко било тясно шосето, да не говорим какви рискове дебнат неопитните шофьори като мене. Слушам го известно време и когато започвам да се отегчавам, слагам точката.
- Защо просто не ми дадеш документите и да приключваме с това, аз ключове си имам.
Ники направо онемява, но няма накъде да мърда и на сутринта ми оставя документите на колата. Разбира се не пропуска да ми даде няколко полезни съвета, които по незнайна причина в снощната три-часова лекция е пропуснал.
Щом се прибира вечерта след работа, веднага проверява състоянието на колата. Дори изглежда малко разочарован, че я намира такава, каквато я остави. Но не съвсем същата. Пред дясната седалка открива един откъснат калобран.
- Какво е това? – пита заядливо.
- Калобран – казвам възможно най-непринудено, проклинам се наум, че изобщо го прибрах.
- И откъде е тоя калобран?
- От задната дясна гума.
- Много ясно, на лявата нямаше. Обаче не те питам това. Как се озова вътре, те питам.
- Прибрах го, защото се откъсна.
- И как точно се откъсна?
- Как, та как! – губя търпение и му давам да го разбере. – Подпрях колата в един бордюр.
- Каквоооо? – ужасява се Ники.
- Ами нищо особено, просто улицата беше задънена и трябваше да върна малко назад, за да обърна и да изляза. Не съм видяла бордюра.
- И сигурно така си скочила върху него, че е цяло чудо дето не си спукала гумата, а джантата със сигурност е изкривена – пророкува в паника той.
- Нищо подобно – заемам отбранителна позиция. – Дори не бях запалила, връщах на съединител без скорост, само леко я подпрях.
- Глупости! Как тогава се е откъснал калобранът?
- Колко му трябва на това? Достатъчно му е било само да го натисне гумата и да подвлече.
- Браво! И как се случи, та рипна на тоя бордюр? Как не го видя? Гледаш ли изобщо в тия огледала или си мислиш, че са там да си оправяш грима?
- Ядец! Отлично знаеш, че не си оправям грима на тия огледала. Бордюрът просто беше обрасъл с трева, а знаеш, че съм алергична. На влизане просто го прескочих и представа нямах, че в тая трева има бордюр. А от колата се виждаше само трева – вече викам, но Ники изобщо не се впечатлява от това, че съм ядосана. Продължава да чете и да нарежда като бабичка колко нескопосан шофьор съм аз и колко глупав излязъл той да ми даде колата, и какви ужасии са могли да ми се случат, понеже съм нескопосан водач, и как никога повече няма да ми дава да карам без него. И това през цялото време до автомивката, накъдето ме помъкна, сякаш искаше да отмие всяка следа от моето шофиране. Мълча и слушам, но вътрешно кипя. Накрая не издържам, грабвам злополучния калобран и го запращам с всичка сила в коша.
- Край! Свърши се! Нямаме калобран – нямаме кола! Без калобран сме заникъде. Що не вземем да я закараме направо на гробището тая кола. За какво ни е без калобран?!
Ники най-после разбира, че много ме е ядосал и спира да мрънка, но не може да спре да се цупи. До вкъщи въси вежди и не продумва. Небето чак се свъсва. Паркира назад пред нас, обаче му се вижда, че е твърде близо до съседната кола. Решава да маневрира, за да ми направи показно паркиране. Да, ама не! Воланът се завърта наляво, но на обратно не мърда. Ники навива с всичка сила, бори се с проклетото кормило, но абсолютно безуспешно.
- Нещо стана! – чувам да казва, докато го зарязвам на паркинга да проверява каква е повредата и да се консултира с препатили комшии. А такива винаги се намират.
След повече от час влиза и ме прегръща, още несъбул се.
- Леле, мило! Добре, че това не се е случило при теб! Блокирал е секторът на волана, а на някой от ония завои това … не искам да мисля! Аз трудно щях да се оправя, да не говорим за тебе!
- Да, добре, че не бях аз зад волана! Хич да не бях се пребила, щях да слушам мрънкания до края на живота си!