автор: theheart_ofthefire

Сънувам ветрове...
обесени от вярване.
Гледат ме с изцъклени очи.
Гробовете ме викат
на разсъмване.
Когато мъртво е.
За да не видят.
Завистта е лудост.
Тихо..
Ще ми вземат и смъртта.
А с нея си говорим...
Тя скучае. До побъркване.
Прибира трупове...
На неживели.
Безинтересни. И презира ги.
Защо ли и ги пращат?!
Недоволства.
Могат да ги задържат.
Земята е отдавна мъртва.
Розите се раждат... за изтръгване.
Бодлите ? - да ги пазят... от приятели.
А трудно е. Бодлите са сълзи.
Но под прикритие.
А ето! Водят мъртвата.
Поредната!
Смъртта пищи!
И моли се ! Да я изпратят другаде!
Не иска мъртвата! Уж никого не връща?!
( макар да се оплаква )
Дори и най-прокажените е приела!
Но мъртвата! Да си върви!
Смъртта тъгува!
Та тя е - може би едва на седем.
Тук е пратена от отмъщение.
Дължал пари баща и - наема.
Отсрочка?! Взимащият никога не чака!
А мъртвата - най-живата от всички!
Ковчегът евтин е - със заеми е купен.
Погребват днес надеждата.
Смъртта се кръсти.
Ръка подавам - с кърпичка.
Сълзите си - да ги изтрие.