автор: apostolicia

продължение:

- И какво ще ми препоръчаш да направя?
- Това, което правя и аз. Примири се с факта, не можеш да го промениш. И един съвет от мен – бъди ужасно скучен и сдържан. Веднага ще те изоставят. Усетят ли обаче, че си готов да се разприказваш, ще те разнищят – виждам, че се безпокои и мило добавям – Небръснат от четири дни си доста симпатичен, знаеш ли?!
- Дано не решат, че съм и фотогеничен – мърмори той. – Какво ще кажеш да опитаме да се измъкнем от тук преди да са дошли?
- Как предлагаш да стане това?
- Например да покопаем, може да успеем преди хеликоптера да е кацнал на двора…
Съгласявам се. Грабваме лопатите, готови да разринем целия двор. Само че от топлината вътре пряспата на прага се е топила и замръзвала, топила и замръзвала, докато не се е превърнала в ледена стена чак до горния праг на вратата. Вальо обаче не се отказва лесно. Методично се заема да разкърти ледената завеса, твърди, че едва ли е дебела, а зад нея снегът си е обикновен пухкав бял сняг. Така се и оказва. Надникваме – най-после слънчева светлина и чист въздух близват лицата ни. Започваме да копаем тесен тунел към спасението. Не след дълго довтасва и хиликоптерът. Кръжи над нас, снимат ни отгоре. Кофти, но е вече твърде късно да се откажем от тунела, заснеха ни. Със сигурност и моят шеф е там и е настоял да ни оставят да покопаем за повече кадри. Ние това и правим – копаем. Двамата отхвърляме почти еднакво количество сняг. За първи път се радвам да върша нещо толкова тежко. Бях се схванала толкова време затворена вътре. Изминали сме едва няколко метра. Подпирам се за миг на лопатата. Гледам как Вальо загребва и отмята, загребва и отмята – и установявам, че чувам не само неговата лопата. Не мога да определя още колко са, но със сигурност са повече от една. Вальо също е чул. С удвоени усилия заграбваме. След по-малко от десет минути се срещаме със спасителите от Гражданска защита.
Следват прегръдки, целувки – както си му е реда. Вариообективите със сигурност успяват да докарат доста добра картина отгоре. Завиват ни с одеяла, макар че усилената работа ни е изпотила и ни е по-скоро горещо. Нашите спасители направо са се престарали – изринали са и колите ни. Съмнявам се, че ще можем да ги подкараме. Вальо обаче си вади ключовете. Тикнали са в ръцете ни по една пластмасова чаша с неопределима течност. Премествам своята в лявата си ръка и пристъпвам към него.
Откакто ни спасиха, той се държи странно. Стои настрани, гледа да не се приближава до мен, не ме поглежда, не говори с мен. Тъкмо се каня да му обясня, че всичко това е излишно и никой няма да му налети на бой, ако се държи естествено, отнякъде се изсипва цялата тайфа колеги. Наобикалят ни, тикат в лицата ни микрофони, касетофони, ледените очи на камерите се вторачват в нашите. Засипват ни с въпроси. Аз отговарям кратко, делово, скучно. Бих убила такъв, ако бях на тяхно място. Вальо копира моето поведение и колегията бързо го изоставя, все пак аз съм далеч по-интересна – нали съм от бранша. Дори когато брат ми ме сграбчва в прегръдките си, не ме оставят на мира.
- Уплашихме се за теб! – вика той в ухото ми и ме стиска толкова силно, че всичките ми съмнения в братската му обич се стопяват в един миг. През рамото му виждам нещо, което ме обезпокоява.
- Той какво прави тук? – соча бялата глава на Иван. Той стои до джипа, в който тъкмо се качва Вальо. Не забелязвам нещо да си говорят. Но се гледат така, че всичко ми става кристално ясно. Черният мъж и белият мъж.
- Той също се притесни за теб – отговаря ми батко. Той е разбрал. Съчувства ми вероятно, но и да не ми съчувства със сигурност ме разбира. Освобождавам се от прегръдката му. Хич не ми пука – за нищо, нито за Иван, нито за колегите, нито за обективите, нито за микрофоните.
Единствената ми грижа в момента е Вальо. Сблъсквам се с Иван, но го отмествам от пътя си и продължавам към джипа. Вальо се е качил и се кани да потегля.
- Хей! – подвиквам плахо. – Вземаш ли стопаджийки? Колата ми …
Чакам да ме погледне по онзи начин. Чакам да ме ядоса, да се заяде с мен, да ме предизвика. Стоя като сираче на пет крачки от джипа в очакване да видя как мустакът му иронично се килва на една страна, това винаги ме вбесява. Но той гледа право във волана.
- Не вземам стопаджийки – казва, без да ме погледне. Очаквала съм и това. От него всичко очаквам. И макар на очите ми да избиват сълзи, и макар устните ми да затреперват, събирам сили да овладея гласа си и да кажа, че все ще намеря някакъв превоз, обръщам се и махвам през рамо за довиждане.
- Имам нужда от навигатор – застига ме дрезгавият глас. Дали изобщо да се обръщам?! Спирам. Стоя и се чудя. Пред мен застава Иван. Гледа ме изпитателно. За него едва ли е тайна, че нещо се е случило между нас с Вальо през тези четири дни, дори вече е напълно сигурен и какво е това нещо. Сега ме наблюдава, колкото да прецени доколко това нещо би повлияло на отношенията ми с него самия.
С него съм от години. Но с него никога не съм била аз – Роня, дъщерята на разбойника! В хармония! А той няма как да го знае. И пристъпва към мен. Посяга да ме прегърне и отведе. Не, не искам. Дължа ли му обяснение, се питам. Не мога да си отговоря. Единственото, което в този момент знам със сигурност е, че за нищо на света не искам да се прибера с него. Да продължа с него. Но не знам и това дали искам да продължа с Вальо. Какво мога да очаквам от него, трябва ли изобщо да очаквам нещо от него. Толкова съм объркана…
- Роня, хайде да тръгваме! – чувам гласа на брат ми. Той изниква като от нищото точно пред мен, обхваща раменете ми със сигурната си ръка, повежда ме. Измъква ме от скапаната дупка, в която съм попаднала между двамата – черния мъж и белия мъж. И шепне в ухото ми – Докато благодариш на Бога, че ме имаш, запомни номера на джипа. Може да поискаш да го откриеш някой ден.
Стопявам се в топлината на очите му. Така ме е спасявал винаги, още от времето, когато тайно се катерех по дърветата, а той превързваше тайно обелените ми колена, за да не разбере мама, че пак съм била непослушна.
- Вероника, - тиква се в лицето ми някакъв микрофон. – Вероника, най-после си в прегръдките на брат си. Как се чувстваш след това премеждие?
- Не го смятам за премеждие – смутолевям несвързано. Репортерката обаче не се отказва.
- Четири дена беше напълно изолирана от света, какво е усещането?
Поглеждам я дълго. Дали разбира коклко много ми досажда? Решавам все пак да й отговоря:
- Човек в такъв момент се чувства в хармония. Или е мъртъв.
- Искаш да кажеш, че изолацията те е научила да си в хармония с природата?
- Може би. Но при всички случаи имаш доста време да мислиш. А ако си достатъчно честен със себе си, е силно вероятно да стигнеш и до хармония. С каквото и да било – добавям, колкото да не бие толкова на очи.
- Сега разбирам защо не сте се опитвали да намерите изхода по-рано.
- Опасявам се, че не разбираш – пращам й поглед, пълен със съмнение и безкрайно бавно се качвам в колата на батко. Номерът на джипа е запечатан като с червено мастило в мозъка ми. Ще те намеря, разбира се, стига да реша какво да те правя, когато те открия отново. Или няма дори да те търся. Само когато завали сняг ще си спомням за хармонията.
И никога няма да връзвам колата си за джипове, чиито шофьори имат вид на корсари. Колкото и да съм закъсала, колкото и да е студено, колкото и да съм отчаяна – бялата смърт е нищо в сравнение с тая болка, която ме изгаря сега.