автор: gerovi4

Георги ХРИСТОВ
- Дайа да те гушна! - предложи младежът.
- Забрави, чупка! - подскочи девойката.
- Моля те! - повтори той.
- Ти си луд!
- Защо да съм луд! Обичам те!
Младите седяха на последния ред в автобуса и се бутаха като деца.
- Само веднъж! - налетя наново той.
- Ще скоча от автобуса! - закани се тя.
Двама старци, мъж и жена, почнаха да обръщат глави от по-предния ред. После се спогледаха и зашушукаха.
- Безсрамници! - прошепна старицата.
- Само точилката ще ги оправи! - подкрепи я дядото.
- Ние не правехме така - каза тя и понамести забрадката си.
- Ние бяхме свити. Помниш ли, че те докоснах, едва когато се сгодихме?
- Помня! Шшшт!
Младежът и девойката млъкнаха за миг.
- Не се сърди! Ако позволиш да те гушна, ще ти купя онова кожено яке!
- Не искам яке, вече не ми харесва.
- Ще ти купя, ще ти купя...
- Нищо не искам!
Старците се спогледаха наново, бабата се сети.
- Ти какво ми купи на годежа? Нищо!
- Дадох ти една пендара.
- Ти? Пендара?
- Ами да! - подскочи дядото.
- Няма такова нещо! - отсече жената.
- Как, не помниш? Доскоро ми казваше, че я държиш в скрина. За внучката. Щяла да си прави пръстен за бала.
Бабата се замисли.
- Къде е пендарата? - вдигна децибели старецът.
Младите се спотаиха и заслушаха.
- Какво е пендара? - прошепна девойката.
- Пара, златна! Голяма! - обясни тихо младежът и събра пръстите си в кръг. - Ей такава!
Дядото вече бе в стихията си, лицето му почна да аленее от гняв.
- Къде си запиляла пендарата?
- Млъкни, бе, млъкни! Ще се разправяме у нас! - процеди старицата с пръст пред устните си.
Младежът протегна ръка и обхвана рамото на девойката.
- Скараха се.
- Май! - съгласи се спътницата му и за първи път не се отмести.
- Може ли да те гушна?
Тя не отговори, а нададе ухо.
- Ако не намериш пендарата, не знам какво те чака! - закани се старецът.
- Добре, трай! Водим се петдесет години, тук ли ще се дъвчем! - каза помирително партньорката в половинвековния хомот.
- Няма да те дъвча, аз просто ще те... ако...
Девойката се засмя с шепа пред устните.
- Ще я дъвче...
- Хи-хи! - солидарен бе младежът, чиято ръка напредваше сигурно и бавно към пазвата на момичето.
Старицата се обърна, търсеше време.
- Боже, той бърка под... - наведе съзаклятнически глава над ухото на дядото. - Безсрамници!
Той не искаше да чуе какво прави ръката на младежа.
- Мисли му! Пендарата!
Тя не искаше да мисли, искаше да слиза. Нищо че трябваше да изчака още три спирки. Вдигна тежката си пазарска чанта и почна да го бута.
- Слизам! Не те трая!
Той бе от външната страна на двойната седалка и нямаше намерение да помръдне.
- Хе-хе! - прихна младежът със смела ръка към пазвата на девойката.
- Мда! - съгласи се тя. - Петдесет години!
- Любов! - въздъхна лукаво младежът.
Девойката се сепна - любов? Сети се.
- Чупката! Махни ръката си! Веднага!
- Защо? Аз те обичам.
Бабата така и не можеше да слезе, старецът стоеше като паднала ограда, която не можеше да бъде прескочена. Гледаше инатесто напред и мислеше за пендарата.
Слязоха. Първо старецът, после бабата. Той не й помогна за чантата. А беше тежка. Старицата пък - бавна и захъхтяна. После скокнаха и младите, чевръсто и леко.
- И все пак тези са безсрамници! - изсумтя старицата след отдалечаващите се влюбени. После изведнъж се хвана за гърдите! Зле ми е! Кръвното!
Почти падна на чантата, без малко да рухне. Петдесетгодишният й спътник бе наясно - не лъже, зле е! Познаваше я. Уплаши се. И той пребеля. Наведе се, за да й подаде ръка. Почна да рови за бутилката с вода. Накрая я намери. Отвори капачката с треперещи ръце.
- Пийни си! Остави пендарата, ще я намерим. Няма къде да отиде! - миролюбиво посъветва той и я загледа тревожно. Почти влюбено. Благо.
Младите крачеха бързо и уверено.
- Ей! - спря се внезапно младежът. - Баба ми има една пендара, от турско време. Искаш ли да я видиш?
Девойката се позамисли.
- Само да я видя?
- Е! - усмихна се той и метна ръка през рамото й.