автор: gerovi4

Георги ХРИСТОВ
Чичо Милчо бе пръв братовчед на баща ми.
Самотник, пълен! Нямаше деца, жена му го напусна отдавна, той си живееше в малък апартамент с котенцето Роза, караше стара лада, обръщаше с пенсионерите като него карти пред блока и почти всяка седмица ходеше за риба. Когато се чуехме по телефона, не забравяше да се похвали и да ме смъмри - напълних цяла торба с мряна и калъч, ама няма кой да ме наобиколи, че да си оближеш пръстите! Имам работа, чичо Милчо, доста работа, измъквах се обикновено и не исках да се сещам за натъжените му очи.
Така си плачеше от години за дружина, а аз се ослушвах и се правех на адски зает. Когато разбра най-сетне, че няма да отида, намина без предупреждение у дома, направо ме изрита изпод завивките и ме натика в ладата. Беше люто ноемврийско време, но чичо Милко обясни - чудно за калъч!
Край реката нямаше и бездомно куче, но той беше доволен - тишина и спокойствие! Взимай кепчето и тръгвай! Понтонът беше на десетина метра в реката - дървена скара, закрепена върху няколко варела, които се люшкаха от северния вятър. Ти ще гледаш, заръча чичо Милчо. И ще се учиш!
Приседнах на един камък и почнах да се уча. До мене Роза, котенцето. Дреме и мижа. Тя бе ветеранка. Загребване с кепчето по течението на реката, вадене, ново загребване и пак обратната дъга с мократа мрежа. И всичко това бавно, внимателно, да не припльока водата, та рибата да изчезне в подмолите.
След половинчасови упражнения приготвената за калъча кофа така и си остана празна. Чичо Милчо почна да се поизнервя и да обяснява на пресекулки от натисналата го умора как вятърът духа в особена посока, как атмосферното влияние си казва думата, как миналият преди минути румънски шлеп размътил водата и сторил голяма беля. Въпреки студеното време по челото му избиха капчици пот и като го гледах един такъв намръщен, зъл, недоволен и разочарован, не ми идеше на сърце задължителната в такива случаи шега. Само Роза търпеливо примигваше и се гушеше в крачолите на панталоните ми. И тя не издържаше на канския студ, но никой не се сещаше да й отвори вратата на ладата.
Към обед в кофата пак нямаше никой, но човечецът продължаваше да се кандилка на понтона и да прецежда водата с изумително усърдие. Нали ми бе обещал калъч, как да ме върне в града с празни ръце! А и ако развържех езика, за посмешище щеше да стане.
По някое време се вслуша в съветите ми да поспре, приседна до мене и запали цигара. Лицето му бе сменило боята си до болезнена бледност, а ръката му трепереше, когато рошеше козината на Роза.
- Да опитам аз! - предложих.
- А, не, не знаеш как - спря ме той и се загледа в рибарите, които, сякаш наговорили се до един, почнаха да пристигат с такъмите в ръце.
- Смотаняците ще ловят на пръчка, нищо няма да направят. В това време върви само на кошче - огледа ги недоволно чичо Милчо и пак закрачи към понтона.
Онези обаче заразмятаха въдиците и скоро закачиха първия калъч. Чичо Милчо ги усети, но не вдигна очи - нека мятат! За час почти напълниха кошчетата, а от понтона така и не долиташе дългоочаквания радостен вопъл с първата слука. Усещах, че чичо Милчо е на ръба с нервна криза и се чудех как да го успокоя. Хем ми беше жално за него, хем ми идеше да се изкикотя на глас.
- Слушай! - излезе по едно време той и потропа с дълбоките ботуши. - Вземи два лева, веднага след първата пряка има магазинче. Иди да ми купиш цигари!
На първата пряка нямаше никакво магазинче, нито на втората, даже и на третата. Наложи се да прецапам през тръстиките, да вляза в крайбрежния квартал и там да питам за пакет цигари. Така загубих почти половин час.
Върнах се, а чичо Милчо ме посрещна с друг блясък в очите. Виж, каза. Отвори капака на кофата! Отворих, Роза се метна любопитно на ръба - поне двайсетина риблета имаше в нея. Изненадах се, но плеснах - браво бе, кога успя! Велик си!
- Като рече да ми върви, да върви, да върви...! - обясни той. - Май ти си бил каръкът. - Усмихна се, приседна, понечи да бръкне за цигари, но се сети, че му нося ново пакетче.
До вечерта в кепчето не попадна нито един калъч. Ясно, аз бях каръкът. Но нали нямаше да се върнем с празни ръце, рекох му. А и вече се настудувахме, дай си вървим. Той се съгласи, прибра кепчето, наведе глава към кофата - е, доволно! Хвана Роза мод мищница и тръгна към колата. После заръча да взема кофата и да занеса рибата у нас. Всичката. На него не му трябвала. той си имал стари запаси - кеф ти във фризера, кеф ти сушена! И да кажа на татко - чичо Милчо налови тази риба специално за тебе.
Години по-късно срещнах съвсем случайно един от онези рибари - "смотаните", с пръчките. А и той ме бе запомнил с клечането до Роза.
- Какво стана с чичо ти Милчо? - попита.
- Ами, спомина се - отговорих.
- Ех, чудат човек беше той. Не минаваше седмица без него на понтона, но и никога не си тръгваше с риба. Даже му хранехме котето. Рядко, много рядко се радваше на слука.
- Е, как така? - позасмях се.
- Ей така. Клечеше си, а после ни изчакваше да си тръгнем, защото му беше криво. Когато бяхте заедно, ти изчезна и той купи на два пъти по-висока цена целия ни улов. Искал да се върнеш с риба, обещал ти. Много му се искаше да те зарадва - каза човекът, бутна ме по рамото и отмина към реката.
А аз пак имах работа. Както когато трябваше да кажа на татко, че чичо Милчо напълни за половин час пълна кофа с калъч. Днес обаче трябва да му припомня на всяка цена, че рибата беше специално за него.