автор: Ljastoviza

Нощният влак за Амстердам беше пълен. Шафнерът любезно и търпеливо настаняваше пътниците в спалните отделения. Бяха великденски празници и може би затова от лицата на хората бликаше своеобразна светлина.

Нямаше я напрегнатостта на делника, а грижите бяха останали някъде далеч в началото на перона като забравен багаж.
- Моля, заповядайте, госпожо! Това е вашата спална кабина.
Гледай ти, каква уютна стаичка, помислих си и метнах чантата на малката етажерка. Всичко си има - масичка, два стола, а това тука какво е....? Я, виж, даже баня, миниатюрна баня с душ...?!
- Госпожо, заповядайте, чаша Просеко за добре дошла на борда на нашия нощен влак за Амстердам!- стресна ме гласът на шафнера.
- Благодаря ви! - отговорих почти притеснено и се настаних в удобния стол.
Влакът потегли. Вече беше станало тъмно и неоновите светлини на Цюрих, оставащи все по-назад, бавно се размиваха в нощното небе като разноцветни сияния. Над мен звездите сякаш бяха впрегнали влака в невидими юзди и той препускаше редом с тях под ясната луна. Беше минал неусетно около час, когато от високоговорителя се разля женски глас:
- Драги пътници, ще се радваме да ви посрещнем и в нашия бар, който се намира в средата на влака. В него можете да се насладите на вкусна кухня, добри питиета и приятна музика..
Я, това е идея, казах си аз, заключих кабината и се запътих към бара.
В него нямаше много хора. На една маса беше се настанила влюбена двойка, която се беше отдала на нощната романтика и беше забравила за света. На бара стоеше млада жена с млечно бяло лице и руси букли, смешно прибрани под шарена забрадка. Високите й токчета застрашително се накланяха на всеки завой, но тя успяваше учудващо да запази равновесие в тясната си, възкъса пола, която очертаваше предизвикателно бедрата й. Жената бе потънала сякаш в звуците на джаза и в меката синя светлина, заливаща помещението. На прозореца с чаша в ръка се бе подпрял мъж на средна възраст с широкопола шапка и поизносен шлифер, който жадно всмукваше дима от току-що запалена цигара. От малката раничка, която подпираше между краката си, се подаваше стара палитра с размазани бои.
Настаних се на маса до прозореца и се потопих в тази своеобразна смесица от нощ, джаз, цигарен дим, мирис на тежък парфюм, кафе и анонимност. Закъде ли се бяха запътили тези хора? Чакаше ли ги някой там, в Амстердам? Накъде ли щяха да поемат после? Задаваха ли си същите въпроси като мен?
Тълпа младежи нахлу като рояк. Купиха си бира, ядки и пак така с весела глъчка изчезнаха... Барманът унесено бършеше чаши и си тананикаше тихичко в тон с мелодията...
Вратата на бара се отвори шумно. На прага се появи стара дама с голяма плетена кошница в ръка. Лицето й изглеждаше невероятно жизнено под средно дългите белите кичури коса, изискано подстригани до раменете.
- И с ритник става, като не може другояче...! - заключи старата дама и се спря в средата на бара.
- Госпожо, горе на вратата има фотоклетка! - опита се да й обясни барманът.
- Зная, дете, мое, зная! Но понякога ме мързи да вдигна ръката си... - отвърна възрастната жена.
- Свободно ли е при вас? - усмихнато ме попита жената.
- Разбира се, заповядайте! - отговорих аз и й посочих стола срещу мен.
Жената придърпа още един стол, на който положи голямата си кошница. Изглежда тази кошница е много специална, помислих си аз, щом не може да остане на земята, а й трябва специален стол... Старата дама, сякаш доловила мислите ми, ме погледна с ведрите си сини очи и рече високо:
- Това е специална кошница. В нея съм настанила моя другар в живота... - после се обърна, прищрака с пръсти и извика:
- Келнер, едно уиски, моля, порция ядки и две сурови заешки пържоли, обезкостени, ако обичате!
- Веднага, госпожо! - отвърна барманът и се зае да приготвя поръчката.
Влюбената двойка въздъхна с досада. Все щеше да се намери някой да пречи на усамотението. Младата жена на бара се усмихна половинчато и започна любопитно да разглежда старата дама. Господинът с широкополата шапка хвърли крадешком поглед към кошницата и запали нова цигара. Аз отпих от кафето си и се вгледах въпросително в неочакваната си спътничка. Беше облечена в бяла дантелена блуза с брошка на най-горното копче. Носеше кремаво сако от велур и също така широко скроена кремава велурена пола. Цикламеното й червило контрастираше с белите й коси и правеше сините й очи още по-топли.
Барманът сервира поръчката й.
- Благодаря, дете! - усмихна му се тя и сякаш напълно забравила за моето присъствие, отвори капака на кошницата си.
Влюбената двойка, преодоляла досадата си, внимателно наблюдаваше движенията на старицата. Младата жена на бара сви устни в очакване. Дори господинът с широкополата шапка загаси цигарата си и се загледа в кошницата.
- Ела, миличък, излез, ето ти вечерята! - гальовно изрече старата дама и доближи до кошницата чинията със сурово заешко месо.
Всички се бяхме вторачили в кошницата, когато от нея с бавни движения се изви глава на огромна змия.
- Боже мой, та това е питон! - извика в един глас влюбената двойка и стисна още по-силно ръцете си.
- Настина е питон! - възкликна възторжено младата жена на бара. - Мога ли да седна при вас? Аз много обичам змии!
- И аз обичам змии! - усмихна се неочаквано господинът с широкополата шапка и палитрата. - Змиите са любимите ми модели за рисуване!
Аз преглътнах сухо и се хванах за стола. Не обичах змии и още от дете се страхувах много от тях. Имах чувството, че на следващия завой ще забия глава в кошницата.
- Хайде, Винсент, имаш месце...! - питонът послушно протегна глава през кошницата и разтвори уста, в която старата дама внимателно положи къс месо.
Вече всички бяха насядали около нашата маса.
- Двадесет години работих като кранистка на пристанището в Амстердам! - каза възрастната госпожа и отпи от уискито си. - Един ден, като почиствах крана след работа, причерня ми пред очите и паднах от него. Докато лежах цялата в кръв, изпотрошена и чаках да дойде помощ, си казах: ”Господи, ако ме искаш такава обезобразена, вземи ме! Вземи ме такава, каквато ме искаш да дойда при теб!”. Но Господ не ме поиска в този вид. Спасиха ме, оперираха ме, остана само този белег на челото ми. Тогава разбрах, че имам още някаква задача тук на земята. Тръгнах по света да я търся. Попаднах в една много бедна държава. В столицата дори нямаха пари да поддържат градския зоопарк. Една част от животните продаваха, други подаряваха, трети избиваха, тъй като не можеха да ги изхранват. И в този момент видях Винсент... - старата дама погали нежно питона по главата, - щяха да го убият, защото ядеше много и все прясно месо. Купих го и оттогава той е неотлъчно до мен. Израсла съм като сираче, нямам роднини, но получавам добра пенсия, с която се грижа за двама ни...
- Невероятно! - възкликна младата жена с високите токчета, - звучи като великденска приказка!
- Шокиращо! - спогледа се влюбената двойка.
- И каква е вашата задача оттук натам, мадам? Да се грижите за питона си ли? - попита художникът недоумяващо и запали нова цигара.
- Не, дете мое! - отвърна старата дама. - Съвсем не! Задачата ни и на двамата с Винсент е да пътуваме по света и да разнасяме едно Божие послание, в което малцина вярват.
- Божие послание?! - на свой ред извиках аз изумена. - Какво Божие послание?
- Бог винаги закриля и бди над слабите! Силните нямат нужда от него и той ги е забравил! Запомнете го! И се сещайте за мен и Винеснт, когато попаднете в беда....
Изведнъж всички млъкнахме. Старата дама допи уискито си, плати, вдигна кошницата си и стана.
- Весели празници! - сбогува се тя.
- Весели празници и на вас! - почти в хор извикахме ние останалите.
Младата жена се върна на бара. Господинът с широкополата шапка извади молив и къс хартия и започна да си скицира нещо. Влюбената двойка прошепна „Обичам те!”.
Навън небето беше порозовяло. Утринното слънце бавно се издигаше над Ниските Земи и ми се струваше в изгрева си много по-голямо, отколкото където и да било другаде. Може би, защото се бях докоснала по Великден до Бог във влака за Амстердам...