автор: apostolicia

Студено е. И мрачно. Небето се е свъсило. Рони кротки сълзи.
Защо зарязах кубинките? Със сандалите ще трябва да лавирам между локвите. Нищо. До гарата не е далеч. Нарамвам сакчето си. Има още много време, но нямам сили да понеса онова изражение на шарените очи насреща ми. Станали са съвсем зелени. Като цвета на увяхваща трева. Зеницата им се е разширила и е покрила жълтеникавите пламъчета околовръст. Тъжни очи. Искрят от влага. Устни, които знаят, ча каквото и да кажат, ще е неуместно. И само трептят, прехапани в ъгълчето.
Така ще го запомня. С тридневната брада на смуглото лице. С умоляващия, искрящ поглед. С разрошената, твърде рано прошарена коса. Гол. Строен. Уморен. Едва преди минута разбрал, че си тръгвам. Едва преди минута осъзнал, че си отивам. Че най-сетне съм чула слабия гласец на разума си, който от цял месец ми крещи: “Невъзможна връзка!”
- Ще те изпратя – шепнат прехапаните устни. Тайничко съм стегнала багажа си. Преди минути за последен път потъвах в прегръдките му. А от банята излязох напълно готова за път.
- Ще те изпратя – шепнат зелените очи. Зашеметен е. Макар да знаеше, че април все някога ще свърши. Най-хубавият април…
- Не! – казвам. Не искам да ме изпраща. Не искам да го гледам как маха след заминаващия влак. Мразя дългите сбогувания. Мразя сбогуванията изобщо.
- Обичам те! – казва. Как ще живея без това “Обичам те!”? Без ръцете. Без топлината на ласките. Не зная.
Махам, вече гърбом, за сбогом. Пътьом сухи хрипове раздират гърдите ми. Очите ми – слепи и сухи – няма да изцедят нито една сълза. Макар душата ми да стене от болка. Макар да съм напрегната като мълния – напразно ще чакам дъжд от сълзи да облее болните ми очи.
“Обичам те!” кънти в ушите ми. Затворено е в ума ми. Споменът за най-хубавия април ще го пази там. “Обичам те!”. И зелените очи…
Зная, че никога вече няма да ги видя. Моите скоро ще се покрият с бялата пелена. Те скоро нищичко няма да виждат.
А можех да остана. А можех да слушам неговото “Обичам те!” А можех да сещам топлината му. Да чувствам нежността му. Да целувам трепкащите устни. Но без да ги виждам. Само да си представям как изглеждаха… някога, когато съм била зряща.
И вземам влака. Бягам. От него. Напускам го. Отпътувам. Взела последната доза нежност, си отивам. За да не го обричам. За да не съсипвам живота му. Защото мракът ще е дълго...дълго!
Затова си тръгвам. Колкото и да боли. Все някак ще преживея болката. Защото го обичам. Защото искам да бъде щастлив. Да живее спокойно…

Събуждам се. Изглежда съм задрямала. Отнякъде става течение. Почти съм се схванала. Кипвам. Къде ли се е запилял?! И къде, по дяволите, ми е бастунът?!
- Скъпи! Съпи, донеси ми шибания бастун! – викам, колкото ми глас държи.
По дяволите! Как ли изглеждаха очите му наистина?…