автор: eklekti4na

От малка имам навика като прочета някоя хубава книга, да си оставя в нея една скрита банкнота, която винаги наричам паричка. Ей така – отварям книгата, пъхвам паричката между страниците, после затварям и забравям.
Може да е меркантилно, може и предателство към изкуството да се нарече, но върши работа и мен поне ме стимулира.
Но пак казвам „паричка”, защото има значение. Като онази сурвакарската, дето се губи в малката ти шепичка, но си я стискаш здраво, защото си е по детински твоя, изцяло твоя. Като онази, която срещаш случайно на улицата и усмихнато прибираш в джоба си, обнадежден, че днес ще бъде хубав ден. Като онази, която чакаш в новогодишната баница всеки път и щом ти се падне, я окичваш тайничко с всичките си берекетлийски надежди за цяла година напред. Като онази, която скришом си вземаш от касичката и тичаш за най-хубавия сладолед в целия град, и околия, и свят. Като онази, дето подрънква тихичко в джоба ти, потънала някъде между семките и бонбонките. Ей такава паричка наричам аз, щом прочета някоя хубава книга. И ми е трепетно всеки път, когато отново я намирам между страниците. Скъпа ми е, истинска ми е, изцяло моя си е. С паричката някак си се чувствам жива, а с парите просто живея, колкото и престорено аскетично да звучи това мое верую. И затова веднага уточнявам, че ако един ден съвсем случайно намеря шестцифрен чек в някоя от книгите си, ще го похарча, разбира се. Няма да го върна.... Но без паричката ще ми е безвкусен или поне сега така си мисля. Не ми се е случвало. Иначе имам няколко изветрели приятелства с богати откъм пари хора, но всеки път, когато им припомня за паричката, погледът им някак се изпразва и става неразбиращ. Абе, глуповат направо. Жалко, че не ги е пощадила амнезията тези някога добри хора. Жалко, че са забравили вкуса на оная сополива сладоледена паричка, която си подхвърляхме унесено на покрива на старата панелка...
Неустоим е този стимул, наречен паричка. Самата мисъл за него е изпълнена е с драматизъм и някак допълнително подсилва сладостта на хубавата книга. А пък, когато е скрит и го очакваш, играта става даже малко хазартна. Аз, разбира се, винаги забравям къде съм оставила скритата паричка и в крайна сметка все става така, че препрочитам всички налични книги. Понякога се изненадвам от шеметната скорост, с която се променя вкусът ми към книгата, но никога не съжалявам. Не съжалявам не само заради емоцията на четенето с елемент на изненада, но и по чисто прагматични причини, защото с паричката винаги си купувам нова книга. Принцип е това! Най-важният в цялата игра и затова полагам извънредна самодисциплина, за да го спазвам.
Та, такава е моята игра, може би единствената, която запазих от детството. При това, сама съм си измислила регламента и сама следя за негото спазване. Не се отказах дори след деноминацията, когато намерих няколко книги със стари парички вътре. Напротив, сама си ги „обмених” и си обещах, че вече ще се старая да ги препрочитам в по-кратки интервали, за да не обезценяват с времето, така да се каже.

Тия дни обаче се оказах без пари.


Да съм без пари не е нещо непознато за мен. Даже по-скоро обратното – както е казал един мой любимец, „аз и пари са две субстанции, обречени на вечна раздяла” (няма смисъл да казвам кого цитирам, само се извинявам, че е по памет). Та, останах без пукната стотинка – нито в брой, нито на сметка, нито в кучето-касичка, нито по джобовете. Ни-къ-де... Доста безпомощно и жалко състояние. Този, който го е преживявал само един път в живота си сигурно ще ме оспори, защото веднъж ако е, ти се струва интересно и даже малко затрогващо. Но такива като мен, които твърде често го изпитват, сигурно само биха ме допълнили и доразкрасили описанието. А хората, които никога не са го преживявали, не ме интересуват. Поне на мен са ми скучни, пък и аз на тях.
В такива моменти редовно водя спор с иначе поетичната си душа за това как се постига хармония между дух и тяло, когато единия по правило е по-богат от другия. Как да стане така, че да се разберат двамата, да си стиснат ръцете и да заживеят в задружие и сплотеност. И вместо за пореден път да се сборичкат, да започнат най-сетне да си помагат и да проумят, че са зависими един от друг.
И докато решавах дилемата, спонтанно посегнах към книгите и за пръв път, откакто играя играта с паричката, извърших гнусен, вандалски акт. Може би цял живот ще се срамувам от него. Не помня как ми дойде идеята, не знам кой дявол ме накара да обезумея до такава степен, че да посегна на най-святото нещо в храма на своя уж толкова силен дух. Сещам се само, че стоях обезумяла пред книгите, вадех ги с всичката небивала сила, която ме беше обладала в този яростен миг, обискирах ги най-безцеремонно като някое озлобено, цинично ченге и после ги захвърлях бездушно една след друга на земята. Брутална вероломност в търсене на драгоценната паричка! Но всъщност, не, не търсех паричка. Този път ми трябваха пари. Трябваха ми отчаяно, не толкова заради екзистенциалното унижение, което вече явно беше почнало да изсмуква и последните наченки на здрав разум у мен, а по-скоро защото ми се искаше поне веднъж в живота ми да победи ... тялото ... Толкова пъти го отхвърлях с презрение това мое изтрадало, бедно тяло, ругах го, пренебрегвах го, унижавах го дори. Бях се постарала почти да го забравя в името на това да отгледам силен и здрав дух. Само че сега отчаяно се нуждаех от плътска победа. Исках поне веднъж да извия врата на духа си и с нечовешка ярост да го метна да спи под прашната библиотека. Исках да се почувствам нормален човек, да сложа новите си дрехи и да усетя как тече кръвта във вените ми, да се удавя гротескно и безцеремонно в бутилка „елегантно” вино (да се натряскам е думата всъщност, но сега ме е срам да я напиша без скоби); да послушам нестинарската си музика, която отдавна не съм слушала и да крещя вместо да пея. Да съм красива, изкусителна, неумерена, луда. Да съм всичко друго, но не и духовна. Поне за едно дихание време.
Всичко свърши тъжно. Не на път към Славейков и не с паричка в ръка. Вървях към къщи бавно с голяма (поне за мен) пачка пари в джоба. Самотността ми вървеше и се рееше с мен из алеите на парка, току-що прегърната за сбогом от изветрелите приятелства, за които вече споменах. Бяха ме съжалили явно. Жалка съм изглеждала сигурно. Странно как амнезията все още не беше заличила чувството на съжаление у тях. Или може би това беше поредния опит да подхранят глада си за величие. Амнезията вече е подгонила и мен. Не знам дали от елегантното вино или от силния ми инстинкт за самосъхранение. Но не помня нищо, освен че слязох от таксито с евтина, но нова рокля. А сега вървя в парка бавно с голяма (поне за мен) пачка пари в джоба. Ще я похарча, разбира се, няма да я върна, но защо не намирам скитници. Точно сега, когато най-много ми трябват, тях ги няма. И се чудя дали ако бръкна в другия джоб ще намеря паричка, но ме е страх и срам, и гнус да проверя.