Милчо пак опрял е стълба-
ей го – до кумина.
Телескопа е опънал
към небето синьо.
Милчо, Милчо- що ли гледа?
Нощем са звездите !
Не- звезди, с Луната бледа
Милчо се оплита.
А Луната – облак сякаш
и сребро, и сянка…
Милчо чува как проплаква
в утринната дрямка.
Тя ще се стопи полека-
тъжна, невидима…
Милчо я изпраща! Нека
него да го има!